Християнското гледище за смисъла на човешкия живот

ПРОФ. ИВАН ПАНЧОВСКИ. ЗА НЯКОИ АСПЕКТИ НА ХРИСТИЯНСКОТО УЧЕНИЕ ЗА СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ

Въведение

Както видяхме, учението на Епикур и неговия материалистичен подход не дават достатъчно основание на онкологично болните и техните близки за изграждането на нов светоглед, адекватен за живот с онкологично заболяване. Причината за преодоляването на ценностната криза (която е обект на програмата) чисто материалистическите прийоми се оказват недостатъчни. Когато е изправен пред диагнозата за онкологично заболяване, болният и неговите близки неминуемо изпадат в криза. И, ако кризата, свързана с медицинските (физическите) аспекти на заболяването засяга само болния, то кризата, свързана с ценностите и нуждата от тяхното преосмисляне засяга и неговите близки. Тук обаче сме длъжни да признаем, че възгледите на Епикур отразяват нашата действителност, която проф. Иван Панчовски сполучливо характеризира с думите, че „модерният човек познава само една ценност и почита само една светиня – собствения си живот.“ (Панчовски, Ив. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието, С. 1944, стр. 7)

Сред многото приноси на проф. Иван Панчовски в сферата на нравственото богословие и християнска етика тук ще споменем само три. Единият е, че той нарича съвестта глас Божи в човека. В тази връзка проф. Александър Фол казва, че приветства подобно антиципиране на съвестта като „глас Божи“. Вторият принос на проф. Панчовски, който ще споменем е неговата ревизия на учението на Ницше за свръхчовека. На Ницшевия стремеж към свръхчовека той противопоставя любовта към далечния. Така Панчовски въвежда нова, четвърта категория любов – „любов към далечния“, т.е. към бъдния  (трите са: любов към себе си, към Бога и към ближния). А третият принос е свързан с неговия научен модел. Той се състои в това, че за онагледяването на даден научен възглед или учение, проф. Панчовски се позовава на описание направено от класиците в художествената литература.  На този модел ще се позовем и ние, когато разясняваме проблемите на: „Човекът пред живота“.

Темата на настоящата разработка е проблемът, свързан със смисъла на живота и преодоляването на страданието от християнско-етическа гледна точка. Дали това няма да се окаже друг принос на проф. Панчовски. И дали подобно на учението за свръхчовека на Ницше, ще намери какво да противопостави и на учението за атараксията на Епикур, това предстои да изясним?

Освен приносите в сферата на нравственото богословие, има и друга причина да се спрем именно на проф. Панчовски. Това е неговия възглед, че животът има цел, от което следва, че има и смисъл. „…проблемата за смисъла на човешкия живот е най-важната и най-съдбовната от всички други.“ Защото „От нейното разрешение зависи не само тази или онази наша постъпка, а оценката и насоката на целия ни живот.“ (МЧ, 10-11) А какво друго е последното, ако не целта, която си поставя програма „Здравно училище за онкологично болни и техните близки“ – изграждане на нов светоглед, адекватен за живот с онкологично заболяване. Именно изграждането на този нов светоглед е свързващото звено между възгледите на проф. Панчовски и моделът на програмата.

Третата причина да се спрем именно на проф. Панчовски е възможността да отдадем почит на големия наш учен.

Не на последно място, по отношение на предлагания текст, следва да внесем следните уточнения: Единственото издание на „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“,  труда, на който ще се позоваваме е от 1944 година. Поради този факт няма как да избегнем неудобството от архаичния стил на цитатите. Другото уточнение е, че при цитиранията на други автори, на които се е позовал проф. Панчовски, ние се позоваваме на цитатите от посоченото издание. При изключенията от това правило, като при романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, изданията, по които се цитира ще бъдат изрично посочвани.

И така, Епикур със своето учение е типичен пример за основния недостатък на философията, за която проф. Панчовски твърди, че „всеки философ отрича всички други и отхвърля техните системи по твърди основания на критичната мисъл и изтъква своята система като безпогрешна и единствена истина на философията“ (МЧ, 32). Нека видим дали и религията, подобно на философията, се оказва в задънена улица по отношение на изграждането на нов адекватен светоглед за живот с онкологично заболяване. И, служи ли тя, за постигане на целите на програма „Здравно училище за онкологично болни и техните близки“.

Борба за смисъл в живота

Още в началото на своя труд „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“, проф. Панчовски обръща внимание върху това, че съвременният човек се е вкопчил в живота и за него не съществува друга ценност и идеал освен собствения му живот. Следователно светогледът му се основава на тази единствена за него ценност. За човек с подобна нагласа Панчовски пише, че: „Животът за него е върховна ценност, а в що се състои стои смисъла на тази ценност – не знае и не се интересува да знае.“ (МЧ, 8) От казаното следва да заключим, че съвременният човек е последовател на „философията на живота“. Основната концепция на тази философска школа е, че животът е проява от материалната област на битието. Философите на живота твърдят, че „Първичното и творческото начало в света е животът, а духът като рожба на загасващ и отдалечаващ се от материнското си ложе живот, е враждебно на живота начало и отрицателна сила.“ (МЧ, 9) В подкрепа на твърдението си Панчовски привежда следните думи на един от видните представители на философията на живота – Виктор Клагес: „Смисъл може да се търси в логични образувания, но не и в реалности. Животът като реална даденост не може да има смисъл; той може и трябва да се живее, колкото се може по-пълно, по-богато, по-интензивно, по-бурно, по-стихийно.“ (МЧ,10) Обаче, възгледът на Клагес, както и на философите на живота, не подрива ли основите на човешката личност и по отношение стремежа към цялостност (обединяване на душа и тяло), и по отношение на всякакъв творчески стремеж? Ето затова отговорът на този въпрос ще бъде темата на следващите редове.

След изясняването на възгледите на философията на живота, Панчовски продължава изследването си с ученията на точните науки. За човека, търсещ отговор в точните науки, той казва: „Не ще съмнение, че модерният човек ще търси отговор на въпроса за смисъла на живота от второто „божество“, което той почита след живота, а именно от точната наука. Само тя, по схващанията на модерния човек, довежда до истината по пътя на наблюдението, опита и критичния размисъл. С безпределна вяра и несъкрушима надежда във всесилието на науката, модерният човек се отправя към нейните лабиринти, разбира се, не без известна неприятност, понеже това му пътешествие ще го откъсне за малко от удоволствията на живота, а, може би, ще изисква от него  и напрежение на мисълта. Но заради самия живот и неговото спасение той ще принесе тази „велика“ жертва.“ (МЧ, 17) Обаче, питаме заедно с проф. Панчовски, може ли точната наука, чиито основен метод е разделянето и разлагането да постигне единение?

Панчовски намира разрешение на проблема за дуализма в човека (напр. тяло и душа). То се състои в това, е всеки дуализъм бива превъзмогнат чрез стремежа към Бога. По силата на този аргумент той оборва както учението на точните науки, така и философите на живота. Защото, дори и животът да е реална даденост, а не логическо образувание, той има цел, следователно, има и смисъл. А проблемът за смисъла на живота е най-значимият проблем за човека. Най-значим е защото от неговото разрешение зависи цялостния светоглед на човека. Панчовски стига по-далече като твърди, че „Важността и съдбовността на тази проблема (смисълът на живота) още повече се увеличава, ако при това размислим, че от нейното разрешение ще зависи насоката на характера на нашия живот, който само веднъж ни е даден, и ако ние, не дай Боже, било поради лекомислена дезинтересираност към тази проблема, било поради заблуда при нейното разрешение, погрешим този живот, не можем да започнем отново да го заживеем, за да поправим сторената грешка.“ (МЧ, 11)

За да подчертае важността от разрешаването на въпроса за смисъла на живота, Панчовски заявява следното: „За да мога да постъпвам правилно и да живея смислено, аз трябва да знам сега, в този момент, отговора. Днес аз трябва да убия, за да си доставя пари за охолен живот, или да пожертвам себе си за спасението на давещо се дете. За да постъпя тъй или иначе, аз трябва да знам, каква е целта на живота ми, какъв е смисълът на съществуването ми.“ (МЧ, 20) Следователно от разрешаването на тази дилема зависи не само отношението ни към света, но и нашите възгледи и поведение.

Панчовски не се задоволява с решението, което ни предлагат представителите на „философията на живота“ и тези на точните науки. Затова продължава търсенето на отговора на най-съществения за човека въпрос – този за смисъла на неговото съществуване във възгледите на старозаветния мъдрец – Соломон. Според Соломон висшата цел в живота на човека са удоволствията и насладите, които той може да получи в краткия си престой на земята. Но и този отговор не удовлетворява Панчовски. След Соломон той ни сочи учението на Гаутама Буда, който след сблъсъка си със старостта, болестта и смъртта стига до извода, че животът е най-голямото зло. Следователно смисълът на човешкия живот е човек да успее да се освободи от оковите на живота. Буда казва, че „Да живееш със съзнанието за неизбежността на страданията, старостта и смъртта е невъзможно – трябва да се освободиш от живота, от всеки възможен живот, да потънеш в нирвана, в пълно небитие!“ (МЧ, 27) Но и отговорът на Буда не го удовлетворява и продължава да търси. Така стига до Шопенхауер и неговият възглед, че „Желанията на човека са безгранични, неговите претенции са неизчерпаеми, и всяко задоволено желание ражда ново желание. Никакво задоволяване на света не е достатъчно, за да утоли неговите въжделения и копнежи, да постави последна цел на неговите желания и да изпълни бездънната бездна на неговото сърце… Животът представлява непрекъснато разкъсваща се измама, както в малкото, така и в голямото…“ (МЧ, 28) От посочените възгледи по неумолимата сила на логиката достигаме до извода, че целта на човешкия живот е познаването и признаването на факта, че най-добре би било, ако въобще не се е раждал.

За разлика от изредените автори, Панчовски ни сочи изход от безнадеждното състояние в което се озовавахме. Надеждата се явява чрез учението на древногръцкият философ – Сократ, който казва, че смисъла на живота се състои в „припечелването на повече знания, в постоянно умъдряване, което същевременно води към добър, нравствен и щастлив живот.“ (МЧ, 30) Този възглед е доразвит и синтезиран от неговия ученик – Платон, който твърди, че  „Знанието и доброто са цел на живота.“ (МЧ, 30) И накрая стига до Кант, за когото казва, че „пленен от величието на човека и от силата на неговия разум, искал да го освободи от всякакви метафизични връзки и зависимости, да го направи напълно свободен и автономен и в мисълта, и в живота му. Затова със свободната от всяка стара метафизика и религиозен догматизъм философия, той искал да изгради напълно автономна етика, в която висшето благо и върховното назначение на човешкия живот да са обосновани само на човешкия разум и да не се нуждаят от опората на никакъв друг авторитет – иманентен или трансцедентен, земен или небесен, човешки или божествен. Скоро, обаче, той съзнал, че цялата система на неговата етика виси във въздуха, както и нейният създател – човешкият разум. Поради това той се видял принуден, като завършек и венец на цялата си философска система, да „постулира“ Божието битие, за което да закрепи авторитета на човешкия разум и да обоснове валидността на неговите построения.“ (МЧ, 32-33) Ето как стигаме до извода, че човек, може и трябва да схваща живота си като ценен и изпълнен със смисъл.

От тази постановка се налага извода, че живота има цел, следователно има и смисъл. А щом има смисъл, нашата задача е да го търсим и осъществяваме. Обаче, тук се натъкваме на следния проблем, че смисълът не може да бъде открит вън от човека (в света на обектите). Следователно трябва да го търсим вътре в нас. В тази връзка Панчовски казва, че „човек, ако иска да разбере смисъла на живота си, трябва да се вглъби в себе си и да намери онази тайнствена нишка, която го свързва с Безкрайното и Абсолютното.“ (МЧ, 36)

Оттук се налага извода, че в човека съществува тайнствена сила. Тази тайнствена сила е гласът на съвестта, който ни разкрива повелите на вложения в нас нравствен закон. Следователно, да водиш смислено съществуване, значи да се вслушаш в гласа на съвестта си. Затова Панчовски казва, че „който иска да намери смисъла на живота си, да не го търси извън себе си, а в себе си. „В твоите гърди са звездите на твоята съдба“. Съсредоточи се в себе си и ти ще доловиш нежен глас, който ти сочи пътя в живота, учи те, как да постъпваш и как да твориш, за да водиш смислено съществуване! И този вътрешен, божествен глас говори неподкупно и убедително: никой, който се вслушва в неговите повели, не се съмнява в тяхната истинност и ценност. Това е гласът на съвестта, който ни известява абсолютните повели на вложения в нас нравствен закон…“ (МЧ, 41) Следователно съвестта е онази тайнствена сила, чрез която Бог говори на човека. Ето защо „Бог като абсолютна ценност става съкровено достояние на човешката душа, заема централно място в съзнанието и образува основно ядро за него, около което се групират органически останалите съдържания на съзнанието, а нехармониращите с него се изтласкват по периферията му или в областта на несъзнаваното…“ (МЧ, 46-47) Обаче как може всичко това да се отнесе към темата на програма „Здравно училище за онкологично болни и техните близки“?

Научаването на диагнозата за онкологично заболяване е криза – както за физическото състояние на болния, така и за ценностната му система. То се явява преломен момент в неговия живот и затова би могло да бъде повод за промяна на центъра на личността, т.е. за изграждането на нов светоглед.  От болния зависи как ще употреби този преломен момент в живота си и къде ще постави този център – дали онкологичното заболяване ще се превърне в мотив за творчески обрат или в пасивно отношение, което ще го доведе до отчаяние; в религиозно преживяване, или униние пред неумолимата съдба.

Твърдейки, че научаването за онкологичното заболяване може да се превърне в религиозно изживяване, имаме предвид това, че по своята същност то отговаря на следното определение: „Религиозното преживяване води към „обръщение“, променя целия стил на живот на личността, поставя началото на истински нов живот, не само по отношение на религията. Религиозното обръщение прави радикална промяна в живота на личността, която не се характеризира само с преход от неверие към вяра, но и с цялостна промяна на отношението към света и живота.“ (МЧ, 47-48) Религиозното преживяване освен всичко друго се явява и средство за преодоляване на страха, на безсилието и тревожността, които са характерни за онкологично болните и техните близки. Особено в момента непосредствено след научаването за онкологичната диагноза. В подобен тежък момент религиозният човек намира сили в себе си, защото си казва: „Бог ме е повикал за този подвиг. Той няма да ме остави да загина.“ (МЧ, 49)

По отношение на борбата на болния с онкологичното заболяване, нещата не са толкова прости. От новорегистрираните болни ние чуваме убеденост в това, че те ще водят борба с рака до пълна победа. И тук, пред нас, се изправя следният въпрос: „Нима победата над заболяването е пълна победа? Нима човек, дори и да победи рака, ще избегне участта на всеки смъртен? И дали, все едно рак или без рак, рано или късно, болния няма да бъде победен от смъртта?“ Според нас именно този момент се явява ключов за борбата, която онкологично болния води. Защото „Смъртта като еднакъв край на всеки живот не обезсмисля ли жизнената борба и не надсмива ли се злорадно над всеки копнеж към съвършенство?“ (МЧ, 53) Тук Панчовски ни сочи решението, което дава философа Фр. Паулсен: „Във вярата, в идеята, в неминуемата крайна победа на доброто са намерили сила всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което той вярва? Тъй влияе вярата… Вярата… закалява мъжеството на самотния борец и влива в душата на самотния страдалец утеха и спокойствие“ (МЧ, 49-50) Оттук се налага основната цел на обученията по здравното училище: борбата, която водят болния и неговите близки да не бъде „срещу“, а да бъде „за“, т.е. не отрицателна, а положителна; не срещу заболяването, а за осъществяването на вечна ценност.

Оттук съдим, че борбата за осъществяване на идея е борба за осъществяване на вечна ценност, а щом е вечна, значи е безсмъртна. Ето защо човек, след като се бори за осъществяване на нещо вечно, той неминуемо вярва и в безсмъртието. Такава е вярата, от която вярващия черпи сили. „Вярата в безсмъртието… не е само предпоставка на нравствеността и опора на моралния живот, но и мощен импулс на т.н. витални ценности. Вярващият знае, че зад завесата на смъртта се започва истинската драма на духа, в която той ще дойде до вътрешно очистване…“ (МЧ, 54), казва проф. Панчовски.

Вече можем да заключим, че според Панчовски, вярата в безсмъртието (основно християнско учение) спасява човека от безсмислието и сочи в какво се състои истинския смисъл на живота. Тя е тази, която  побеждава смъртта. „Тя (религията) единствено утвърждава вярата на човека в смисъла на живота; тя единствено сочи, в що се състои истинският смисъл на живота; тя единствено дава на човека сили да върви към постигане на смисъла на живота; тя единствено побеждава и последния и най-опасен враг на живота и неговия смисъл – смъртта и дава на човека сили да премине от времето във вечността за вечен живот и вечно усъвършенствуване. Без религията животът се превръща в призрачен образ, загубва всеки смисъл и потъва в нищо.“ (МЧ, 54) Тук се налага уточнението, че религията не е лечебно средство или спасителен пояс в случай на безизходица. Но не трябва да се изключва възможността именно тежкото заболяване да се яви и спонтанен повод за религиозно търсене

И така, най-важният извод от темата за борбата за смисъл в живота е, че борбата на онкологично болния трябва да се състои не в борбата срещу „рака“, а в борбата за постигане и осъществяване на вечни ценности. В противен случай, болният, със или без „рак“ бива победен от смъртта. Болният, изправен пред вечните ценности, той е изправен пред живота, пред вечния живот. За да го открие той трябва да търси своя път към тяхното осъществяване, към безсмъртна идея, т.е. към Бога.

Човекът пред живота

Всяко поколение си има свой прочит на религията, който е обусловен от културното и нравственото развитие, от една страна на обществото, а от друга страна, на отделния човек. В тази връзка Панчовски казва, че „Всяко поколение търси свои собствени пътища към Бога, то говори на свой собствен език с Бога.“ (МЧ, 59-60) Когато говорим за отношението на човека с Бога трябва да вземем предвид разликата между живота и религията като институция.  Ето как проф. Панчовски ги разграничава: „Животът въобще е непрестанна динамика, непрекъснато движение, докато външната форма на религията като нещо, получило завършен и строго определен вид, е статична, мъртва, безжизнена. Поради това животът, колкото повече се развива и напредва, толкова повече се отдалечава и отчуждава от застиналата в една и съща и неизменна форма институционна религия.“ (МЧ, 60) Ето как външната (официалната) форма на религията е враг на религиозния живот. „Външната форма, в която се облича същността на религията през една или друга епоха, когато се обяви за божествена и абсолютна се превръща в смъртен враг на религиозния живот, който го разяжда отвътре, пресушава го и го заплашва с пълно загасване.“ (МЧ, 65) От това „разяждане“ отвътре съдим, че най-вътрешното – душата има естествена насоченост към Бога, както окото към слънцето (светлината). Затова Панчовски казва, че „…коренът, изворът на религията не се крие в никаква външна причина, а в естествената насоченост на човешката душа към абсолютното, към Бога…“ (МЧ, 66)

Религиозната функция на душата и естествената ѝ насоченост към Бога е описана по гениален начин от Достоевски в романа „Престъпление и наказание“.  Разколников и Соня Мармеладова са двамата герои, за които ще стане дума. Разколников е свободомислещ и смятал религиозността за ретроградност, духовна изостаналост и дори за психично заболяване. Той изпитвал необяснимо и непреодолимо влечение към  Соня Мармеладова, чийто нещастен живот се крепял единствено на вярата в Бога. И когато Разколников, чрез двойното убийство най-много се отдалечил от религията и осмивал вярващата Соня, забелязвал в шкафа ѝ евангелие, което привлякло вниманието му. Той го взел и го занесъл на масата пред свещта. Прелистил нервно евангелието и попитал Соня:

–          Къде пише за Лазар?… За възкресението на Лазар къде пише? Намери ми го, Соня.

–          Не е там, където търсите… в четвъртото евангелие е …

–          Намери ми го и ми го прочети…

–          Не сте ли го чели?…

–          Отдавна… Като ученик. Чети!

–          А в черква не сте ли го слушали?

–          Аз… не съм ходил. А ти често ли ходиш? (Достоевски, Ф. М. Престъпление и наказание, Том V София, 1982. Стр. 285-286)

Общуването на Разколников със Соня го води до извода, че само непълноценен човек може да е религиозен и  заключава, че „При такъв живот и ти ще станеш юродив! Заразително е!“ (286) Обаче копнежът към Тайнственото, и Абсолютното отново го обхваща, следствие на което той извиква настойчиво и нервно:

–          Чети! …

–          Защо ви е? Нали не вярвате?

–          Чети! Така искам… (286-287)

Именно това е преломния момент за Разколников. Оттук започва неговото изкупление. Оттук започва новият живот. За Разколников от този преломен момент започва изграждането на новия светоглед.

На базата на приведения диалог, заедно с проф. Панчовски можем да заключим, че „Естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена безследно. Рано или късно, особено в трагични и съдбоносни мигове от живота, когато измислиците на разума загубват всяка сила и всяко доверие и замлъкват и когато заговаря самата съкровена природа на човека, неговата религиозност се проявява незабелязано и изненадващо дори и за самия ѝ носител.“ (67) А какво друго е научаването на диагнозата „рак“, ако не трагичен и съдбовен момент в живота на онкологично болния и неговите близки. В тази връзка ще приведем случай от практиката ни. Става дума за жена, която преди да ѝ поставят диагноза е работила в сферата на туризма и е водила изключително светски живот, далече от всякаква форма на духовност и религия. Както се изразяваше за себе си: „Бях „по живота!“. При едно от последващите обучения, водещият забеляза над леглото ѝ в болничната стая икона с образа на Божията майка. На въпроса какво е това, болната отговори, че Божията майка я закриля и че не се разделя с иконата си. Макар и примитивно наглед, това е пример за автентичността на възгледите на Панчовски и на Достоевски.

При съдбоносни заболявания, каквото е онкологичното, има един изключително важен момент, на който се спира и Панчовски. За него той твърди, че „Настъпилите в душевния живот разстройства и болестни явления поради незадоволяването на религиозната заложба в повечето случаи водят и към телесни разстройства и заболявания. Душевните и телесните процеси са тъй тясно, дори неразривно свързани, че взаимно си влияят и въздействуват.“ (МЧ, 73) т.е. незадоволяването на религиозната (душевната) потребност води до физическо заболяване. Въз основа на опита ни с онкологично болни ние твърдим, че обратната взаимовръзка е също в сила, т.е. след като тялото е заболяло, много е вероятно това да доведе и до заболяване на душата (най-често отчаяние и депресия). Затова една от целите на обученията по програмата е да подпомогнем болния в това, физическото заболяване да не стане причина за душевно заболяване. Нещо повече, нашата цел е заболяването да стане мотив за смислено действие, т.е. за творчество.  Основното средство в това отношение е изграждането на нов светоглед, основан на творчество. А дали това може да стане чрез „възстановяването на религиозната заложба“? Защо не.  Стига тези хора, подобно на описания случай, да осъзнават тази заложба у себе си.

Онкологично болният неминуемо си задава въпроса: защо съдбата е толкова несправедлива и жестока към него? Защо, след като не е сторил никому нищо лошо, го е сполетяло такова зло? Защо…? Защо…? Защо…? Според Панчовски, без вяра в Бога човек никога няма да може да отговори положително на този въпрос. Затова той казва, че „Особено тези, към които животът е бил жесток и безмилостен, са научили от личен опит и проникновен размисъл, че не могат да живеят без религия, без вяра в Бога. Религията и вярата са жизнена необходимост за несретниците и нещастниците в живота. Те са могли да издържат жестоките удари на съдбата и да пият горчивата чаша на живота само чрез сили, които им е давала вярата в Бога. Щом се разклащали устоите на вярата в душите им, същевременно се разклащали и устоите на живота им, и той висял над пропаст. Вярата е единствената сила, която ги задържала в живота и ги предпазвала от самоубийство, от потъване в небитие.“ (МЧ, 83-84)

Същият възглед  споделя и Достоевски чрез образа на живеещата в нечовешки условия Соня Мармеладова. Нещо повече, за да осигури прехраната на доведената си майка и природените си брат и сестра, тя е трябвало да проституира. Ако престанела да проституира, обричала всички на глад. Обаче, в това непоносимо положение, мисълта за самоубийство за нея била немислима и продължавала да носи бремето на непосилния си живот. Наблюдавайки всичко това, материалиста Разколников недоумява и пита:

„- Не  за безчестието и за греха ти казах това за тебе, а за великото ти страдание. А че си грешница, това е така… и най-много си грешница затова, че  напразно си се умъртвила и предала. И това ако не е ужас… как да не е ужас, че живееш в тази кал, която така ненавиждаш, и в същото време знаеш (трябва само да разтвориш очи), че с това никому не помагаш и никого от нищо не спасяваш! Но кажи ми най-после… как такъв позор и такава низост могат да съществуват у тебе наред с други, противоположни, свети чувства? Та би било по-справедливо, хиляда пъти по-разумно направо да се хвърлиш във водата и да сложиш край на всичко!“ (Достоевски, 283)

Мисълта за самоубийство за Соня е немислима, защото толкова обичала близките си, че жертва себе си за тях. Обаче, макар и тръгнала по пътя на разврата, тя участвала в него само външно, механически, телесно. Същинският разврат, душевния, този на възгледите, не засегнал сърцето ѝ, истинската ѝ същност. Затова Панчовски я нарича „истинска мъченица на живота“.  Едва в този момент Разколников разбира смисъла на нейния живот. Смисълът на това, че тя всекидневно пренася себе си в жертва, за да оцелеят майка ѝ и природените ѝ брат и исестра. Въпреки всичко Разколников не може да се примири. Ето как Достоевски предава мислите и въпросите, които си задава Разколников:

„Но въпреки това за него все пак беше ясно, че Соня с нейния характер и с възпитанието, което все пак беше получила, в никакъв случай не можеше да продължава така. Все пак за него оставаше въпросът: защо тя така прекалено дълго е могла да остане  в такова положение и не е полудяла, щом не е имала сили да се хвърли във водата? Разбира се, той виждаше, че положението на Соня е случайно явление в обществото, макар, за съжаление, далеч не единично и не изключително. Но именно тази случайност, това, че тя имаше известно образование, и целият ѝ предшествуващ живот можеха като че ли да я убият веднага, още от първата крачка по този отвратителен път. Но какво я крепеше? Нали не развратът? Целият този позор я беше докоснал само механично; от истинския разврат в сърцето ѝ не беше проникнала още нито капка: той виждаше това; виждаше я изцяло…

„За нея има три изхода – мислеше си той: – да се хвърли в канала, да се намери в лудницата или… или, най-после, да се отдаде на разврат, който приспива ума и вкаменява сърцето“ последната мисъл му беше най-отвратителна; но той беше вече скептик, беше млад, мислеше отвлечено и следователно беше жесток, а затова и не можеше да не вярва, че последният изход, тоест развратът, беше най-вероятен.

„Но нима това е истина – възкликна той в себе си, – нима това създание, запазило още чистотата на духа, съзнателно ще затъне най-накрая в тази отвратителна, смрадлива яма? Дали вече не е започнала да затъва, а е могла да издържи досега само защото порокът не ѝ се струва толкова отвратителен? Не, не, не може да бъде! – възкликваше той… Не, от канала я е възпирала досега мисълта за греха и  те, онези… И ако тя още не е полудяла… Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце и да запушва уши, когато ѝ говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?“

Той упорито се спря на тази мисъл. Този изход дори му харесваше повече от всеки друг. Започна по-внимателно да се вглежда в нея.

–          Ти много ли се молиш на Бога, Соня?…

–          Че какво щях да бъда аз без Бога…

–          А какво прави Бог за тебе?…

–          Мълчете! Не питайте! Вие не заслужавате!… Всичко прави!

„Ето изхода! Ето и обяснението на изхода“…“ (МЧ, 284-285)

Ето как Достоевски ни показва, че понасянето на страданието в живота е възможно единствено чрез вярата в Бога. Обаче, предвид системното изкореняване на вярата у българина, този подход е трудно приложим у нас (вероятно в една католическа държава би било по-различно). Именно това състояние на българина е една от причините да понася толкова тежко научаването на диагнозата за онкологично заболяване, както и да е толкова отчаян след научаването ѝ. Разбирането, че онкологичното заболяване е равносилно на смъртна присъда и обреченост също отчасти се дължи на възгледа, че смъртта слага край на всичко, а не е врата към вечността. Това е възглед, на който предстои да се спрем по-нататък.

И така, за да завършим с темата за човека пред живота ще кажем, че както нарушаването на душевната (религиозната) функция води до физически заболявания, така и физическите заболявания могат да доведат до нарушаване на душевната функция. Затова една от основните цели на програмата е, доколкото е възможно, да се помогне болния да се предпази от това болестта на тялото да стане причина за психично заболяване. Ето защо основната целева група са именно новорегистрираните болни. Ние целим да мотивираме болният да изпълнява указанията по лечебния режим, но да не се идентифицира с болестта. Този модел е гениално представен от вокалиста на група „Куйн“ – Фреди Меркюри. След като научава, че е носител на вируса на СПИН, той заявява: „The show must go on!“ (шоуто трябва да продължи) и продължава да твори.  Героинята на Достоевски участва в разврата само външно (с тяло), но не и с душата си.

Човекът пред смъртта

Диагнозата „рак“ в повечето случаи бива разбирана като смъртна присъда и обреченост. В този критичен момент от живота си човек се изправя непосредствено пред лицето на смъртта. Обаче колко от заболелите са подготвени за подобна среща? Проблемът за смъртта е един от най-важните проблеми в живота, ако не и най-важният. За жалост в нашето общество темата за смъртта, съзнателно или не, бива избягвана. Единствено в най-критичните моменти в живота на човека, тази тема се налага от само себе си. Такъв момент се явява и научаването на диагнозата за онкологично заболяване. Непосредствено след научаването на диагнозата „рак“, човек осъзнава, че не е вечен на този свят и му предстои да го напусне. Тогава той се изправя пред ужаса на смъртта. За него проф. Панчовски казва, че „Той бързо отклонява лице от строгия образ на „царя на ужаса“, иска да го прогони от себе си…“ (МЧ, 92) За ужаса от мисълта за смъртта свидетелстват и думите на Исус, син Сирахов: „О, смърт! Колко горчиво е да си спомня за тебе човек!“ (Прем. Сир. 41:1)

Друга крайност, в която изпада човек по отношение на възгледа за смъртта е тя да не му прави никакво впечатление. За хората с този тип нагласа Панчовски казва, че за тях смъртта е „всекидневно явление, като въздуха, който дишаме, като светлината, която огрява друма на живота ни, като времето, което ни носи върху крилете си. Те дори се отнасят несъзнателно или полусъзнателно към нея, защото тя се е превърнала за тях във всекидневно, обикновено явление, което е естествено и самопонятно.“ (МЧ, 94) Този възглед, подобно на предходния също е осъдителен, тъй като не води до никакъв размисъл. Напротив, води до отричане и несъзнателно отношение на феномена на смъртта. Панчовски дава представа за този нихилистичен възглед със следния стих:

„Няма нищо по-несигурно

 от живот, радост и беда;

но и нищо по-сигурно

от смърт, раздяла и тъга“ (МЧ, 94)

Трети възглед за смъртта е, че тя може да бъде възприемана като желано избавление. В тази връзка Панчовски казва, че: „При мнозина страдалци на живота ние най-ясно виждаме, че смъртта е необходимост, която се желае и прегръща като истински утешител, освободител и спасител“ (МЧ, 100) Подкрепа на този си възглед той намира в думите на премъдрия син Сирахов „О, смърт! Утешителна е твоята присъда за човека, който се нуждае и изнемогва, за престарелия и отрупан с грижи за всичко, за оня, който няма надежда и е изгубил търпение“ (Прем. Сир. 41:3-4) Друг пример от текста на Стария Завет са думите на Соломон: „Обърнах се и видях всякакви угнетения, които стават под слънцето: и ето сълзите на угнетения, а утешител нямат; силата е в ръцете на потисниците им, те утешител нямат. И казват: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните и от другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял още лошите работи, що се вършат под слънцето.“ (Екл. 4:1-3)

Християнството ни предлага един по-различен възглед за смъртта. Той е свързан с това, че всяко отричане на живота е крайност, която трябва да се избягва. Защото„Животът е даден да се живее, а не да се отравя всекидневно от образа на смъртта и от мисълта за нея.“ (98) В началото на глава „Пред дверите на смъртта“ Панчовски пита: „Кой разумен човек не иска да се вдълбочи в тайната на смъртта, да я проумее, да се умъдри от това и да се подготви за нея?“ (МЧ, 97) Той намира основание за въпроса си в следните думите на цар Давид „Господи, научи ни да помним, че трябва да умрем, за да станем мъдри.“ Друг девиз свързан със съзнанието за смъртта е „Memento mori“ („Помни че си смъртен“, „Помни че ще умреш“ или „Помни смъртта си“. С изразът се наименува и жанр артистични произведения, които се различават широко едно от друго, но имат една и съща цел — да напомнят на хората за тяхната собствена смъртност). От християнска гледна точка,  трагедията на човека пред смъртта е, че колкото и да се съпротивлява на вярата в задгробния живот и да желае да я унищожи, тя продължава да съществува. Панчовски казва, че „Неговата трагедия и неговият непобедим страх се състоят именно в това, че той не е властелин над своето битие, че той не може да го унищожи веднъж завинаги.“ (МЧ, 108-109) Именно този страх е причината една от целите ни при последващите обучения да е да доведем болния и неговите близки до съзнанието, че човек е смъртен и след определена възраст е желателно да започне да трупа и „съкровища нетленни“, които имат стойност и след смъртта му. Нещо повече, средната възраст на новорегистрираните онкологично болни е около шестдесет години. Това е възраст, в която човек трябва да се учи да бъде все по-малко материално обвързан.

Следвайки този ред на мисли ние достигаме до парадоксалния извод, че смъртта е едновременно и зло, и добро, защото „Смъртта, от една страна, придава ценност и смисъл на земния живот, т.е. че той е кратък и идва неговият край. А, от друга страна, тя е единствената врата на пълния с бедствия и страдания земен живот и за вход във вечността.“ (МЧ, 102-103)  Ето как проф. Панчовски разрешава този парадокс: „Смъртта е най-значителният и пълен с дълбок смисъл факт на живота, който издига човека над сивото и плоско всекидневие и придава смисъл и значение на самия му живот. Без смъртта земният живот в тази негова ограничена и несъвършена форма не би имал никакъв смисъл. И ако този наш живот не би имал край и би протекъл в проста безкрайност, той не би имал смисъл. Смъртта, бидейки най-върлият и всепояждащ враг на живота, същевременно е единственият факт, който го осмисля.“ (МЧ, 102) Ето как смъртта не само че не  е най-страшното зло за човека, а, напротив, тя го избавя от най-страшното зло – „безсмислието на простиращото се до безкрая съществуване“. В нашия случай научаването на диагнозата за онкологичното заболяване се явява мотив за преосмисляне на живота, т.е. че животът, освен количество, е и качество. Защото „Картината на нашето съществуване придобива сериозност, дълбочина, красота и значимост само върху фона на смъртта.“ (МЧ, 102) Това е причината, при изграждането на нов светоглед, адекватен за живот с онкологично заболяване, ние да акцентираме и подпомагаме болните да намерят начин да изградят и да водят смислен живот. В противен случай болният се ограничава върху мисълта за заболяването и безнадеждността, която води до отчаяние, а впоследствие до депресивни състояния. Последното се явява затруднение в цялостния лечебен процес.

Но след като смъртта е критерий за ценностни оценки, следователно тя ни учи как да ги извършваме, т.е. смъртта, освен мотив, освен критерий, тя се явява учител. Този аспект на смъртта не е убягнал и на Панчовски. В тази връзка са и думите му, че „Смъртта най-нагледно ни учи да различаваме преходното от непреходното, временното от вечното. И тя ни напомня и ни дава сила да бързаме да творим дела, които ще ни обезсмъртят, които ще надживеят и смъртта и ще ни вселят във вечността.“ (МЧ, 106)

Панчовски обосновава своите възгледи с цитати от три произведения от световната литература. Първият е от произведението на Гьоте „Херман и Доротея“:

„Покъртителният образ на смъртта не стои

като плашило пред мъдрия и като край пред набожния.

Първият насочва към живота и го учи да действува.

На втория вдъхва в тъгата надежда за бъдещо спасение.

И двамата смъртта води към живота.“ (МЧ, 106)

Чрез втория цитат Панчовски ни представя как Шилер илюстрира мислите на един невярващ, които той изрича пред себе си в предсмъртния си час:

“Кой ми е втълпил мисълта за задгробния живот? Нима има някой съдия над звездите? – Не, не! Да, да! Някакъв страшен глас шепне наоколо ми: горе над звездите има един Съдия. И ти ще се изправиш още тази нощ пред него. Не, казвам. Мизерно скривалище, зад което иска да се скрие твоята страхливост… Пусто, самотно, глухо е горе над звездите. Но ако при все това би имало нещо друго? Не, не, няма нищо друго! Заповядвам да няма нищо! Но, ако все пак има? Горко ти, ако всичките ти грехове са броени! И ако още тази нощ ги изброят пред тебе! – Отгде тези тръпки, които минават по снагата ми? – Ще мра! Защо тъй ме тревожи тази дума? Ще трябва да давам сметка на Съдията горе над звездите… Един вътрешен съдия, когото не можете да подкупите със скептичните си мъдрувания, ще се пробуди тогава във вас и ще започне да ви съди. Но то ще бъде пробуждане като пробуждане на заровен живот в гроба; ще бъде досада, каквато изпитва самоубиецът, който вече е извършил смъртоносното си дело и се кае за него; ще бъде светкавица, която ще озари в миг дълбоката тъма на вашия живот.” (МЧ, 108)

И третият цитат, който привежда Панчовски е от „Мария Магдалена“ от Хебел. Ето как Хебел е видял парадоксалната същност на смъртта.:

„Смъртта е по-ужасна отколкото се вярва! Тя помрачава света, тя угася една след друга всички светлинки, които тъй пъстро и тъй светло блещукат около нас; приятните очи на мъжа и на децата ще престанат да светят, и ще стане навсякъде тъмно, обаче тя (смъртта) запалва една светлина в сърцето и там става светло: то вижда много, твърде много, що иначе не може да забележи.“ (МЧ, 110-111)

Както става ясно християнството не стига нито до крайността на Епикур, че смъртта е нищо, нито до крайността на материалиста, че с нея си отива всичко. Възгледът, че мисълта за смъртта трябва да присъства в живота е не само християнски. Швейцарският художник Арнолд Бьоклин (Arnold Böcklin) рисува своя автопортрет на фона на стоящия зад гърба му образ на смъртта (Selbstporträt mit fiedelndem Tod). Дон Хуан учи Карлос Кастанеда, че смъртта трябва да стои на лявото му рамо, т.е. така да живее, че да е винаги готов за нея. Ето защо при работата си с онкологично болни и техните близки и най-вече при подпомагането на изграждането на нов светоглед, ние се придържаме към следния християнски възглед, представен от проф. Панчовски: „(християнинът) пази живота, умножава го и се грижи за неговото процъфтяване. Същевременно, обаче, никога не забравя, че един ден и за него ще удари часът на смъртта, за който той трябва да е готов. Мисълта за смъртта стои пред очите на християнина и го учи на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Той нито си затваря очите пред нея и се стреми да я забрави, нито изпада в ужас и паника пред нея.“ (МЧ, 99)

Ето как стигнахме до извода, че смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегвана и може да бъде и желан изход от страданията в живота. Обаче смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване и, най-вече, тя е учителка. „Смъртта трябва да ви бъде учител“, казва Панчовски, защото „Смъртта по-добре от всяка наука и етика ни учи, що е истински живот и какъв трябва да бъде той. Който често пъти отправя поглед към този учител на живота  се вслушва в неговия възпитателен глас той не ще поквари сърцето си, нито ще пропилее дните на живота си в безделие и разпътство…“ (МЧ, 104)

Онкологично болният трябва да се учи не да унива и да трепери от страх пред смъртта, а да цени живота си и то повече от другите хора. Кое от двете ще предпочете е въпрос на личен избор. Защото след като смъртта ни учи да ценим живота, то, следователно, тя е приятелка на живота. Ето защо за нас възгледът, че смъртта може да ни служи като критерий за оценка на ценностите е най-важен. Важен е защото „Смъртта може да бъде наречена истински пътеуказател към великото и доброто в живота и истински преоценител на всички ценности. Който поне с ъгълчето на едното си око постоянно вижда смъртта, нему дребното винаги ще изглежда дребно и великото – велико. Оценката на ценностите никога не ще бъде погрешна, ако става под светлината на смъртта. Колко дребни и незначителни неща ни изгледат важни…. А всичко това ни изгледа тъй нищожно и малоценно пред лицето на смъртта…“ (МЧ, 103) Тези думи на Панчовски ни навеждат на мисълта, че с възгледа за смъртта е свързана и надеждата. Но дали наистина е така, тепърва ще стане ясно?

Човекът пред безсмъртието

Темата за смъртта неминуемо ни изправя пред въпроса: „залез ли е смъртта за човека, след който няма никаква надежда за изгрев? Край ли е тя на всеки живот и на всяко битие? Унищожение ли е тя или само преход от една форма на живот в друга? С други думи казано, пред всекиго се изправя въпросът: има ли живот след смъртта, има ли вечен живот?“ (МЧ, 113) Отговорът на този въпрос е определящ за ценностите и поведението на човека.

Проф. Панчовски пише, че „въпросът за вечния живот е най-съдбовния въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство.“ (МЧ, 113-114)  Отговорът на въпроса дали ще убием за пари, или ще се хвърлим в морето след давещо се дете, зависи от това дали възгледите ни за смъртта се съотнасят към думите, които стоят пред входа на Дантевия ад:

„О, вий, които пристъпвате този праг,

Надежда всяка тука оставете!“

или към думите на апостола: „Надеждата не посрамя!“ (Римл. 5:5) Обаче, единственото условие при отговора на този въпрос, е условието за ясен и недвусмислен отговор. В това отношение не помага никакво „може би“, „навярно“, и „вероятно“.

Въпросът за вечния живот или за живота след смъртта е богословски въпрос. Затова в рамките на настоящата здравна програма ние нито желаем, нито имаме право да вземаме отношение по него. Отговорът на този въпрос трябва всеки сам да намери. И той е валиден единствено за него. Разбира се, за проф. Панчовски, като истински християнин и богослов, не съществува дилема. Обаче, за днешния онкологично болен и за неговите близки, въпреки че въпросът за надеждата е от жизнена важност за тях, нещата не стоят така.

Заключение

И така, за да обобщим темата за християнския възглед за смисъла на живота, ще изведем основното,  до което достигнахме. Първият извод,  до който достигнахме, беше свързан с това, че борбата, която водят болния и неговите близки, трябва да бъде не „против“, а „за“, т.е. не срещу заболяването, а за смислен живот, т.е. за идея. Болният не може и не бива да се бори срещу „рака“. Това е погрешна представа и при всички случаи губеща кауза. Защото „Смъртта като еднакъв край на всеки живот не обезсмисля ли жизнената борба и не надсмива ли се злорадно над всеки копнеж към съвършенство?“ (МЧ, 53) Това, което може да прави срещу рака е да се придържа към лечебния режим. Обаче, болният може и трябва да се бори за осъществяването на ценност, на безсмъртна идея. В това отношение моментът на поставянето на онкологична диагноза може и трябва да се яви повод за промяна на временните ценности с вечни. И, поради представата за кратък житейски хоризонт, мотив за съзнателното и целенасоченото им осъществяване.

Вторият извод, до който достигнахме беше свързан с това, че не бива да се допуска физическото заболяване да стане причина за психическо. В това отношение вярата в Бога е фактор, който подпомага болния срещу негативните емоции и в изтърпяването на страданията от  заболяването.

Третият извод е, че съзнанието за смъртта може да бъде мотив за изграждането на нов светоглед. Защото, ако за едни смъртта не значи нищо и не си струва да се мисли за нея, ако за други тя е най-страшно зло, а за трети тя обезсмисля живота и всяко добро дело, то за християнството и по-точно според интерпретацията на Панчовски, смъртта е явлението, за което трябва да се мисли най-много. Основанието за това е, че смъртта е критерий за нравственото поведение на човека. Затова, човек трябва да мисли за нея при всяко свое начинание и действие. Мисленето за смъртта е мислене за смисъла на живота. Човек сам решава, кой от двата възгледа да избере. Дали на момента или на вечността.

Трябва да признаем, че учението на Панчовски е систематично изложено и научно аргументирано. Основната концепция на Панчовски е свързана с това, че човек трябва да се бори за смисъл в живота. Той трябва да го търси с всички сили. Обаче единствения начин за осмисляне на този живот е вярата във вечния живот. Тогава ценностите стават вечни, а не временни, а човека става милосърден и търпелив, а не дребнав и егоист. Разбира се, не с всеки болен може да се говори за Висша цел, творчество и вечна ценност. За да съотнесем обученията към изложените възгледи, ние изхождаме от субективните особености и обективните дадености при всеки болен и въз основа на тях препоръчваме целенасочено и смислено занимание, което се явява и творческо.

Дали християнското учение и интерпретацията на Панчовски са научно доказани, или не; дали ги приемаме за меродавни или – не, всеки има свободата да прецени за себе си. Но кой е този, който ще отнеме последната утеха на един онкологично болен. И, ако вярата в безсмъртието е мотив за изграждането на един нов светоглед, основан на смисъл и творчество, то не сме ние тези, които ще го възпрем. Напротив, бихме попитали този, който отнема последната утеха на един тежко болен човек, с какво право го прави и какво му предлага в замяна? И, ако той предложи един по-добър модел, само в такъв случай ние бихме го подкрепили.