Епикурейското учение за страданието и щастието

ЗА НАПРАЗНИТЕ СТРАХОВЕ И БЕЗРАЗСЪДНИТЕ ЖЕЛАНИЯ КАТО ПРИЧИНА ЗА СТРАДАНИЕТО

Ние свързваме името на Епикур с хедонизма, т.е. със стремежа за получаване на удоволствие. За жалост учението на Епикур не винаги е разбирано правилно и често се схваща като безнравствено и дори развратно учение. Но дали е така наистина? И, ако е така, как тогава то е устояло изпитанията на времето? Също така, има ли неговото учение морална стойност? И, най-накрая, може ли то да ни служи като  модел за преодоляване на страданието? Именно на тези въпроси ще се опитаме да дадем отговор в настоящото изложение.

Според Епикур една от причините за страданието е страхът, а ролята на философията е да освободи човека от него: „от страха пред боговете, пред смъртта, пред безчовечните природни закони, пред господарите на обществото“. (Епикур, За щастието. С. 1999, стр. 29.) Разликата между първите два и последните два вида страх е, че при последните, освен от усилията на своята воля, човек зависи и от външните фактори. Поради тази причина ще се спрем само на първите –  страхът от смъртта и страхът от божествата.

Страхът от смъртта

Темата за страха от смъртта се явява основна за учението на Епикур. В тази връзка той твърди, че „Смъртта не представлява нищо за нас, защото тялото, когато се разпада на своите елементи, е безчувствено. А онова, което е безчувствено, не значи нищо за нас.“ (Пак там, В: Основни мисли, II, стр.41.) Следователно смъртта не може да има отношение към човешкия живот. Това в крайна сметка „прави смъртността на живота по-сладостна, и то не защото това знание прибавя към нея неограничено количество време, а защото отстранява жаждата за безсмъртие.“ (Пак там, В: Епикур поздравява своя приятел Минойкей, стр. 35.)

Епикур отбелязва, че характерното за страха от смъртта е не това, че човек ще умре, т.е. че няма да е жив, а в очакването на настъпването на смъртта: „онова, което не ни тревожи при своето появяване, причинява незначителна тревога, когато още се очаква.“ (Пак там, стр. 35-36.) Затова неговите усилия са в посока на преодоляване на страха от очакването на смъртта. Епикур си поставя за цел да осигури спокойствие на човека и така  да избави човечеството от страха пред смъртта, като учи, че няма задгробен живот и възмездие. Според него смъртта слага край на всяко човешко съществуване. Тя предизвиква загасване на всяко съзнание, разпадане на живота и пълно унищожение; т.е. че няма друг живот освен този и затова смъртта е нищо. Следователно страхът от нея е безпочвен, защото когато ние сме живи смъртта не съществува, а когато смъртта настъпи, ние не съществуваме. Така че смъртта не може да представлява страдание за нас и не следва да внася тревога в душите ни. Въпреки, че Епикур разглежда смъртта като физическо явление, той не остава сляп и за душевната страна на проблема. Това потвърждават следните негови думи:  ‚Размишлявай върху смъртта (Сенека предлага тълкуването: „Чудно нещо е да знаеш, как да умреш“)“ (Пак там, В: Сентенции на Епикур е трудовете на Сенека, XXVI: 8, стр. 96.)

Във връзка отношението на хората към смъртта, Епикур осъжда и тези, които се страхуват от смъртта, и тези, които я желаят. Според него една част от хората смятат смъртта за най-голямо зло и чрез всички средства  се опитват да я избегнат. Има и една друга категория хора, за които смъртта е избавление от земните им страдания и те всячески я желаят. Епикур еднакво порицава и тези, които се страхуват от смъртта, и тези, които желаят да умрат. Затова той казва, че размисълът върху смъртта може да бъде средство за преодоляването на страхът от нея. В тази връзка той твърди, че: „Мъдрият обаче нито отбягва живота, нито се бои от онова, което е неживот, защото животът не му пречи, а неживотът не му изглежда зло.“ (Пак там, В: Епикур приветства своя приятел Минойкей, стр. 35-36.)

И така, според Епикур една от причините за страданието на човека е страха и ужаса пред смъртта. Учението на Епикур за преодоляването на страха от смъртта е, че когато живите съществуват, смъртта я няма, а когато тя дойде, живите вече не съществуват. По такъв начин той отстранява най-страшната от злините, смъртта, както от живите, така и от мъртвите. Както вече беше споменато, освен страха от смъртта, суеверния страх от боговете е друга причина за страданието. Именно на нея ще се спрем в по-нататъшното изложение.

Страхът от божествата

По отношение на страха от боговете, Епикур подхожда по сходен начин, както със страха от смъртта. Той, без да стига до атеизъм, казва, че Бог не е създател на света и че боговете пребивават в някакъв вечен покой, без да имат каквото и да е отношение към човека. Плутарх пише, че според Епикур ние се намираме в такова отношение към боговете, както към рибите в Хириканското море – нито очакваме вреда, нито полза.  Молитвите към боговете също са безсмислени, защото „Ако Бог се вслушваше в човешките молитви, всички щяха бързо да измрат: защото те неизменно се молят за злото един на друг“ (Пак там, В: фрагмент 58, стр. 80.) Следователно боговете „Няма да ги смятаме за по-щастливи или за по-малко уязвими, ако си представим, че не говорят, нито общуват помежду си, а наподобяват немите.“ (Пак там, В: Фрагменти, стр. 79.) Ето защо човек „не трябва да се страхува от никой бог, а да се освободи от налудничави вярвания.“ (Пак там, В: Епикур, първият епикуреец, стр. 26.)

Според Епикур страхът от суеверията в религията може да бъде преодолян чрез познаването на физическите и природните закони. Този негов възглед най-ясно проличава от следния цитат: „…трябва да си изясним, че главният смут в човешката душа идва оттам, че хората смятат небесните тела за блажени и безсмъртни, като същевременно мислят, че те имат желания, действия, мотиви, противоречащи на това вярване; смутът произлиза също от това, че хората винаги очакват или си въобразяват някакво вечно страдание, било поради онова, което описват митовете, било поради страх от самото безчувствие в смъртта, сякаш то има отношение към тях; също и защото стигат до това състояние не поради мисловни съображения, а поради някаква неразумна представа; затова, тъй като не знаят граници в своя ужас, те изпитват също такава или дори по-силна тревога, отколкото ако биха стигнали до това мнение с размишление. Докато вътрешната безметежност (атараксията) се състои в отказване от всичко това и в постоянно помнене на висшите и най-важни принципи.“ (Пак там, В: Епикур поздравява Херодот, стр. 110-111.), т.е учението на Епикур на небесните и природните закони.

Така или иначе Епикур не стига до фанатични крайности (до пълно отричане на вярата в боговете или до атеизъм). Интересното в случая е, че религиозното чувство също намира място в неговото учение. Обаче на мястото на Бога Епикур поставя човека. Това най-ясно личи от следните му думи: „Трябва да изберем някого от хората на доброто и винаги да го имаме пред очи – живеейки така, сякаш той ни гледа и действувайки във всичко така, сякаш той може да ни види.“ (Пак там, В: Сентенции на Епикур в трудовете на Сенека, стр. 94.) (В християнството това е личността на Христос)

Безразсъдните желания

Според Епикур, освен страха от божествата и страха от смъртта, безразсъдните желания са друга категория причини за причиняването на страданията на човека. Епикур казва, че „ние имаме нужда от удоволствие тогава, когато страдаме от неговата липса; когато пък не страдаме, вече не се нуждаем от удоволствие. По тази причина, наричаме удоволствието начало и край на щастливия живот.“ (Пак там, В: Епикур поздравява своя приятел Минойкей, стр. 36.) Интересното за епикурейското учение е, че страданието се основава или на безразсъдните желания или на страха. Следователно, когато човек разбере тяхната същност и успее да ги овладее, ще бъде щастлив. Ето защо се налага изясняването на различните видове удоволствие.

За Епикур „удоволствие“ или „наслада“ е телесно удоволствие, което е свързано със сетивността и възприятията. Той не спира дотук и надгражда този възглед като твърди, че удоволствието и добродетелта трябва да са свързани. По този начин, в неговото учение, удоволствието се явява морална категория. Свидетелство затова намираме в следните негови думи: „Не знам как да си представя доброто, ако отнема удоволствието от вкуса, удоволствието от любовта, удоволствието от слуха, приятните изживявания, причинени за зрението от вида на някоя прекрасна форма.“ (Пак там, В: Фрагменти: 10, стр. 70.) Затова, според него, красотата и добродетелта са възможни единствено ако доставят удоволствие. В противен случай е по-добре да се откажем от тях.

Според Епикур човек може да избегне страданието и да постигне удоволствието, когато внесе йерархичен ред в своите желания, т.е. като ги степенува според това доколко са необходими и съответни за висшата цел. Ето какъв йерархичен модел на категориите желания ни предлага Епикур:

1. Естествени и необходими, които водят до преодоляването на някакво желание (глад, жажда). Желанията от тази категория трябва да се задоволят;
2. Естествени, но без да са необходими – чрез тях насладата може да се  разнообрази, но не и да се преодолее страданието (изтънчените ястия). Затова Епикур съветва тези желания да се задоволяват умерено;
3. Неестествени и не необходими. Те са породени от суетни възгледи и затова не трябва да бъдат задоволявани (получаването на почести и награди).

Един от древните изследователи на Епикур е Диоген Лаерций. Той също разяснява йерархичния модел на Епикур, за което съдим от следните негови думи: „За естествени и необходими, Епикур смята онези желания, които освобождават от страдания, например желанието да пием, бидейки жадни. Под естествени, но не необходими желания, Епикур разбира онези, които ни предоставят разнообразно чувство за наслада, без при това да отстраняват страданието, например скъпите ястия. Под нито естествени, нито необходими желания, Епикур разбира например желанието да получаваш венци (като отличие, награда) или пък да ти издигат статуи в твоя чест.“ (Пак там, В: Основни мисли, стр. 48.)

Според Епикур именно разбирането на значението на съответните желания може да направи един избор или въздържане такова, че да доведе до здраве за тялото и спокойствие за душата. Следователно разпознаването на едно желание от коя степен в йерархията се намира и съответното отношение към него, води до преодоляването на страданието и постигането на удоволствие.

Тук следва да отбележим, че  основният принос на Епикур по отношение на желанията и удоволствията е възгледът за бъдещето, като критерий за оценка. Идеята за бъдещето като критерий за удоволствие сочи, че удоволствията не са еднозначни и равноценни. Епикур учи, че трябва да се избягват мимолетните удоволствия, които ще доведат до дълготрайни страдания и обратно, ако моментното страдание ще доведе до последващо и по-продължително удоволствие, то не трябва да се избягва. Затова мъдрецът желае онези удоволствия, които не съдържат в себе си опасност за бъдещи страдания. Удоволствието може да бъде цел, само когато бъде оценено от гледна точка на времето и се окаже добро за целия живот на човека. Той казва, че „тъкмо понеже насладата е първото вродено ни благо, не се стремим към всяка наслада; напротив, отказваме се от много наслади, когато подир тях за нас следва по-голяма неприятност. По същия начин, смятаме много страдания за по-добри от удоволствията, когато подир тях идва още по-голяма наслада, след като дълго време сме търпели страдания“. (Пак там, В: Епикур приветства своя приятел Минойкей, стр. 37.)

С цел да се преодолее страданието, Епикур опростява щастието до степен всичко да се свежда до най-първичното удоволствие на стомаха (задоволеност от хляб и вода). Така той отхвърля мимолетните наслади, които водят до тревога, като препоръчва трайното удоволствие, което се състои в пребиваването в състояние на покой или още безметежност на душата – „атараксия“.

Преодоляване на страданията. Атараксия

(αταραξία – невъзмутимост, хладнокръвие, спокойствие).

И така, според Епикур, преодоляването на страданието е възможно чрез „трезвият разсъдък, който изследва причините за всеки избор и за всяко въздържане, който прогонва (лъжливите) мнения, причиняващи най-голяма обърканост на духа.“ Защото „Висшето благо е благоразумието.“ (Пак там, стр. 38.) Следователно, за да преодолеем страданието, ние трябва да се справим с желанията. Тук трябва да отбележим, че Епикур въвежда не само категорията време (минало, настояще и бъдеще) при получаването на удоволствие, но и разделя удоволствията на телесни и душевни. Интересното е, че за разлика от физическите, душевните страдания и удоволствия могат да се случват едновременно (да страдаш по настоящето и да се радваш за бъдещето). Удоволствията от спомени или надежди също са от душевен характер. Ето как физическото удоволствие се явява мимолетно, докато душевното обхваща минало бъдеще и настояще. Следователно, погледнато от гледна точка на времето, душевното удоволствие е с по-голяма стойност от телесното. Затова крайната цел на човека е атараксията, която е душевно състояние.

И така, според Епикур, човек страда поради напразни страхове и неразумни желания. Той може да се освободи и от едните, и от другите чрез познание. По отношение на страха, Епикур извежда два основни вида страх: от смъртта и от боговете, като  доказва, че и двата са безпочвени. По отношение на желанията, той привежда един трихотомен йерархичен модел, чрез който може да онагледи и да подложи на оценка собствените си желания. Така че, след като човек разбере безпочвеността на своите страхове и основанията на желанията си, той може да постигне висшето удоволствие – атараксията.

В заключение на темата за Епикур ще приведа възгледа, че „Според Епикур първата причина, която нарушава спокойствието на душата, е непознаването на външния свят, което се дължи на суеверната религия, или на невежеството. Ръководейки се от суеверия, човек изгубва свободата си, гнети го непрекъснато заплахата от временни наказания и живее с ужаса от вечните мъки. С това човек губи спокойствието на душата си. Щом човек се издигне до научното знание и с него си обясни естествения и закономерен ред в световния процес, той ще се освободи от суеверието. Според Епикур, атараксията е освобождаване от всички неверни мнения.“

Оценка на епикурейското учение за страданието и средствата за неговото преодоляване

Безспорно, както физическото страдание се преодолява чрез познаване на материалната (физическата) природа, която го е породила, така и душевното страдание следва да се преодолее чрез познаване на душевните причини, от които е породено. За жалост, Епикур, вероятно под влиянието на тогавашния анимизъм, се придържа единствено към физическата страна на явленията. Разбира се, има много примери когато душевно страдание причинява физическо и, обратно, когато физическо страдание става причина за психическо. В рамките на настоящия материал на тази тема няма да се спирам.

Според Епикур критерият за смъртта се намира единствено в сетивата. Но може ли сетивата, основаващи се на рецептори, които регистрират материални дадености, да бъдат критерий за представата за смъртта, която е трансцедентна? Може ли един физически критерий да бъде валиден за оценка на трансцедентно  явление?  Но Епикур е безспорно прав като казва, че порицание заслужава и този, който се страхува от смъртта, и този, който търси смъртта. Защото единият я смята за най-голямото зло, а другият за избавление от злото. В крайна сметка мисълта за смъртта, като край на земния живот,  би могла да бъде коректив за водене на смислен живот. Обаче това е валидно единствено в случай, че включва в себе си вярата в безсмъртието. Без вярата в безсмъртието на душата, възгледът, че смъртта е абсолютен край може да се изроди в безпределен егоизъм, който да доведе до живот, чийто девиз би бил „Всичко е възможно!“. Достоевски го е казал: „Щом се отнеме от човека вярата в безсмъртието, тогава всичко е възможно“.

По отношение на суетната вяра в боговете, трябва да се признае заслугата на Епикур за отърсването от безнравственото отношение на тогавашните гърци към политеистичния пантеон. Имам предвид крайността до която се е стигало (като обидим един Бог, ще потърсим покровителство при друг). В това отношение, прекъсвайки връзката между божествата и човека, Епикур акцентира върху личната отговорност на човека. В този смисъл то е крачка напред.  Обаче, единствено Бог може да бъде коректив за морално поведение на личността. За християните такъв е Христос. Все пак у Епикур намираме податка в това отношение. Според него трябва да живеем така и да вземаме решения така, че все едно някой наш любим учител и мъдрец ни наблюдава. Но тук неминуемо следва въпроса: „Какво става с човека, ако се излъже в преценката си за „мъдреца“, на когото се е доверил? И няма ли да бъде той непоправимо съкрушен след подобна измама?“

По отношение на желанията Епикур е новатор. Той е новатор по две причини: 1. Въвежда йерархичен модел на желанията; 2. Въвежда идеята за бъдещето, като критерий за оценка на удоволствието. Според него степента на всяко удоволствие зависи от тази мярка. Затова за съзнателния човек удоволствието може да бъде цел само тогава, когато бъде оценено от гледна точка на времето. Така, според Епикур, наблюдаваме удоволствия, които водят до страдание и страдания, които водят до удоволствие. Ето защо не винаги е полезно да се избягват страданията, както и да се търси на всяка цена мимолетно удоволствие.

Атараксията, както е представена от Епикур, е едно пасивно състояние. Така представено то наистина е издържано, но надали би издържало теста на живота. Скептицизмът ми относно практическия ефект от атараксията изхожда от това, че живота е деен. Разбира се, атараксията се явява основателен първоначален етап, но той не може да продължи безкрайно.

И така, както става ясно възгледите на Епикур трудно издържат теста за житейска приложимост. Причината затова е че след като смъртта с слага край на всичко, то, следователно, всеки егоизъм е оправдан. Затова при работата си с онкологично болни ние предлагаме един активен  модел за преодоляването на страданието. Той се изразява в две направления и е индивидуален, защото  изхожда от индивидуалните особености и обективните дадености, при всеки отделен болен. За интересуващите се от проблема моделът е представен в „Модел за здравно училище за онкологично болни и техните близки“, разработен от екип на фондация „Толерантност“ по програма „Здравно училище за онкологично болни“. Финансиращ орган на програмата е Община Варна, Дирекция „Социални дейности и здравно развитие“, а партньорски организации са УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна, СБАЛОЗ „Марко А. Марков“ – Варна и ЦОП „Варна“.