Публикация във в. Новинар на тема детска суицидност

Все повече деца посягат на живота си заради лоши родители

Майка пребива от бой дъщеря си, защото я смята за ненужна

Огнян Узунов, Фондация “Толерантност”

Д-р Михаил Околийски, консултант към Националния център по опазване на общественото здраве, неотдавна даде гласност на една мрачна статистика: през 2010 г. 308 български деца са направили опит за самоубийство, 271 от които са момичета. В свое интервю д-р Околийски споделя, че в държавата липсват структури за суицидопревенция, а държавната програма по суицидопревенция е приключила през 2006 година.

Подобна констатация ме накара да припомня един особено тежък опит за самоубийство на тийнейджърка, който беше съпътстван и от домашно насилие. Когато беше насочена към нас, девойката вече беше извършила един опит да сложи край на живота си. Суицидопревенцията беше осъществена в рамките на проекта „Кризисна интервенция и превенция на автоагресивното и асоциално поведение сред малолетни и непълнолетни, извършили опит за самоубийство“. Проектът беше реализиран от фондация „Толерантност“ с подкрепата на община Варна.

Историята на Х. Б. не е сценарий от някой филм на ужасите, а съвсем реална, при това съвременна. Тя е шестнайсетгодишно момиче, има по-малка сестра от втория брак на майка си. На вид с нищо не се отличава от другите момичета на нейната възраст. Учи в елитна гимназия и е с висок успех. Обаче надали някой би предположил какво се случва с това момиче, когато се прибере от училище.

За да не си помислите, че си измислям и преувеличавам, ще предам разказа на Х. така, както тя го написа. По време на съвместната ни работа й поставих задача да разсъждава на тема “Какъв е проблемът и как според теб би могъл да се разреши” и ето какво написа момичето:
Мама ми се кара почти за всяко нещо и защото съм бавна, ми крещи непрекъснато: По-бързо, флегмо! Аз й казвам, че толкова мога и тогава тя ми отвръща: Не ме интересува как го можеш, просто си длъжна да слушаш и да изпълняваш каквото ти се каже, без да противоречиш! Ясно ли се изказах?! Тогава аз мълча, защото знам, че ако се съпротивлявам, ме заплашва с физически тормоз. Когато тя ме изпъди и ми каже: Махай се, не желая да те виждам, на мен ми е тъжно, защото се чувствам пренебрегната и отхвърлена не само от нея, но и от обкръжението й.

След това тя разказа личната си история, която озаглави “Какъв беше мотивът ми да сложа край на живота си”. Ето нейния разказ: “Когато бях в девети клас, майка ми започна да ми натяква, че за нищо не ставам, че трябва да бъда с ниско самочувствие и че никой никога няма да ме хареса. Още тогава тя насила ме заведе в сегашния ми дом, но отначало уж всичко беше наред.

Заплашваше ме, че ако не помагам на сестра ми в учебната работа, ще ме бие жестоко. Но аз естествено нямах толкова много време. Всеки пореден опит за съпротивление завършваше с ритник в корема или в бъбреците, с опит за удушаване или задушаване, караше ме да гълтам салфетки, риташе ме и когато не бях в състояние да действам бързо… Казваше ми, че ще ме пребие пред цялото училище.

Тати се намеси активно и започна на свой ред да заплашва нея. Тогава тя ме биеше още по-жестоко, а веднъж щеше да ми счупи и главата; заплашваше ме с нож.
В десети клас се нагълтах с шампоан, защото бях много депресирана от факта, че тя ме смята за непотребна и ме третираше като вещ. Не можех да преглътна мисълта, че в тази къща освен тати всички ме мразеха…”

Историята на това младо момиче ме накара да се замисля над това какво кара тази майка (при това биологическа) да се държи по толкова зверски начин с детето си. Какво и къде е сгрешено? Що за родителско отношение и възпитание е това, а също така каква цел се преследва с подобно поведение? Дали стресът, несигурността и страхът на работното място и личните отношения дават основание на родителите за подобно поведение? Защо уж нормални хора с престижни професии и обществено положение в семейна среда се държат по описания начин?

Въпреки думите на д-р Околийски за ролята на държавата по отношение на суицидопревенцията умишлено не засегнах въпроса за това каква трябва да бъде нейната роля. Х. беше насочена към нас от социален център, в който са работили с нея по отношение на домашното насилие, но не и по отношение на суицидопревенцията. За домашното насилие все нещо, колкото и да е малко, държавата прави, но за суицидопревенцията? Х беше консултирана в рамките на проект, финансиран от община Варна, а не с държавна субсидия.

Знам, че държавната машина трудно ще заработи, ако въобще заработи. Далече съм и от мисълта да „хвърлям камъни“ по родителите. Знам, че и на тях не им е лесно. Това, заради което пиша този материал и представям един толкова краен случай, е надеждата, че все някой ще се замисли над проблема и над това що за родител е самият той. От друга страна, си давам сметка, че една толкова крайна история може да ни постави в позицията на оня самодоволен и лицемерен фарисей от притчата на Христос, чиято молитва гласи: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко що придобивам“ (Лука. 18:10-12). И така остава да се запитаме дали осигуряването на материални блага и придържането на установените правила е достатъчно за израстването на едно дете?

Линк към статията, в. Новинар