Н. Бердяев – предвестник на новата антропология

Автор: Огнян Узунов, фондация „Толерантност“

В култовия си роман „Лайла” Робърт М. Пърсиг ни предава история,  свързана с нравствен конфликт. В нея се разказва за индианец от племето пуебло, живял през XIX век в Зуни, Ню Мексико. Ето какво пише Пърсиг: „В общество, което изпитва пълно недоверие към авторитетите от всякакъв род, той притежавал вроден личен магнетизъм, който го откроявал във всяка група. В обществото, което се прекланя пред умереността и най-лесните начини за постигане на целта, той бил буен и понякога действал със сила. В общество, което възхвалява отстъпчивия човек, склонен „да побърбори” дружелюбно, той бил надменен и сдържан. Единствената реакция на Зуни срещу такива личности е да ги нарече „вещици”. За него се говорило, че надничал през прозорците отвън – сигурен белег на вещиците и вещерите. Във всеки случай веднъж се напил и се похвалил, че не могат да го убият. Завели го пред военните жреци, които го обесили на палците на ръцете за напречните греди, докато не признае, че е вещер. Така постъпват обикновено с човек, обвинен в магьосничество. Но той проводил пратеник до държавните войски. Когато дошли, раменете му били осакатени за цял живот и представителят на закона нямал друг избор, освен да прати в затвора жреците, виновни за нанесената телесна повреда. Единият от тях бил може би най-уважаваният и виден човек в новата история на Зуни, но когато излязъл от щатския затвор, не се върнал към жречеството. Смятал властта си за прекършена. Отмъщението било може би уникално в историята на Зуни. Разбира се, то включва предизвикателство към жреците, на които вещерът открито се противопоставя с постъпката си” (1). Животът на нашия герой не е протекъл както би могло да се очаква. Тъй като притежавал словесна памет и приятен напевен глас, след случката той станал незаменим участник в обредите и се издигнал до управник на Зуни. Вродените му особености го хвърлили в непримирим конфликт с обществото и той решил дилемата, като използвал случайния си талант. Но като управник на Зуни той не бил щастлив. Въпросът, който Пърсиг задава чрез главния герой на романа – Федър, е: Добър ли е бил човекът, или е бил лош? Защо гражданите на Зуни са променили мнението си и са направили бившия „вещер” – управник? Как го е постигнал? Каква е била неговата мощ.

Според Федър „магьосник”, „шаман” или „брухо” е по-подходящо име от „вещер”, особено името Брухо, което не е полумитичният, полукомичен герой яхнал метла, а реален човек с претенции за религиозна власт извън и понякога против местната църква. Той разказва за безмилостната война срещу шаманите, как „Жреците работят в строго установена йерархия в рамките на неизменните традиции. Властта им произтича от самата организация и се изразява чрез нея. Те представляват религиозната бюрокрация. Шаманите, от друга страна, са яростни индивидуалисти. Всеки работи сам за себе си, извън дисциплината на бюрократичния контрол. Следователно шаманът е заплаха за реда в организираната църква” (2).

След седмици размишление Федър стига до извода, че „се е провела ожесточена битка за умовете и душите на хората в Зуни. Жреците са обявили, че те са добрите, а брухо е лошият. Брухо е обявил себе си за добър, а жреците за лоши” (3). И докато е размишлявал за контекста Федър стига до извода, че става дума за два вида добро и зло. А именно: „Племенните ценности, довели до заклеймяването на брухо и наказанието му, са един вид добро, за което Федър измисли понятието „статично добро”. Всяка култура си има свой модел за статично добро, произтичащ от установените закони, традиции и ценности, залегнали в основата му. Моделът на статичното добро е основната структура на самата култура и я определя. От статична гледна точка брухо явно е бил много лош, за да се опълчи срещу утвърдената власт в племето. Ами ако всички направят същото? Цялата култура на Зуни, след хиляди години непрекъсната борба за оцеляване, би се разпаднала. Но освен това извън всяка култура има динамично добро, което не се побира в нито една система от основни положения, а трябва постоянно да бъде преоткривано в хода на културното развитие” (4).

Ценностите на брухо са влезли в конфликт с ценностите на племето, защото той за разлика от останалите се е научил да цени някои от особеностите на новите си съседи. Брухо е станал предтеча на дълбока културна промяна „Племето може да промени ценностите си само когато промените засягат хората един по един, и все някой трябва да е пръв” (5). Първият очевидно ще трябва да влезе в конфликт с всички останали. В динамичен смисъл брухо е бил добър, защото преди всички други е съзрял нов източник на добро и зло. Ето как Пърсиг достига до основния вододел при разглеждане на действителността: „Действителността се дели не на обекти и субекти, а на статично и Динамично” (6).

Във философската антропология на руския религиозен философ – Николай Бердяев, Статичното и Динамичното са основната антиномия. Той учи, че „В своето падение човекът е загубил творческата динамика, станал е по-тежък, подчинил се е на необходимостта и необходимата еволюция. Победата над греха трябва да възстанови творческите сили на човека, да върне динамиката на творението” (7). Бердяев вижда задачата на човека и света като връщане в лоното на Бога Отец, към първоначалното състояние – „Космическият смисъл на появата на Новия Адам”. Това е възможно не със старозаветното съзнание, което разбира световния живот като връщане, като победа над греха, т.е. безприходно. За християнското съзнание също е било още неизвестно творческото откровение за задачата на човека и света да създадат небивалото да допълнят и обогатят Божественото творение. Ето как „В творчеството на създаденото битие се разкрива Синът Божи и Духът Божи. Творящият човек е причастен към Божествената природа, в него продължава богочовешкото творение” (8).

В своята антроподицея на творчеството Бердяев разглежда света като преминаване през три епохи на Божествено откровение: „Откровението на закона (Отца), откровение на изкуплението (Сина), откровение на творчеството (Духа). В първата епоха чрез закона се разобличава греха на човека и се разкрива природната Божествена мощ; във втората епоха човека се осиновява от Бога и се разкрива избавлението от греха; в третата епоха окончателно се разкрива божествеността на творческата човешка природа и божествената мощ става човешка мощ” (9). Бердяев разглежда старозаветната етика – етиката на закона, доколкото изкуплението води от закона към творчеството. – Това, което е започнало в закона, завършва в творчеството. „Новозаветната любов отслабва тежестта на морализма. Тайната на изкуплението отслабва бремето на закона, но възлага бремето на творчеството” (10).

Старозаветното съзнание е било потиснато и наплашено, познава Бога като страшен повелител, като самодържец. Такова богоусещане и съзнание за Бога е несъвместимо с християнството като религия на богочовечеството. Защото „Към Бога – страшния повелител, самодържеца – не може да има интимно отношение. Интимността е възможна само към Бога като към човек т. е. към Христос” (11). Чрез Христос Бог престава да бъде за нас стопанин, господар и повелител – съзнателна причастност на човешката природа към Божествената природа. Без Христос е трудно да се приеме Бога. Без Христос Бог е страшен и отдалечен. Човек не може без Христос да вярва в Бога. Но щом Христос съществува, тогава Бог не е стопанин, не е господар и самодържец – Бог ни е близък и човечен, Той е в нас и ние сме в Него. Бердяев пише: „Самият Бог е Човек и това е най-великото религиозно откровение, откровението на Христос” (12).

Гениални са прозренията на Бердяев относно същността на Бога. Той твърди, че „Бог няма никаква власт. Той има по-малко власт и от полицая. Категорията власт и могъщество е социологическа, тя се отнася само към религията като социално явление и е продукт на социални внушения. Бог няма власт, защото върху Него не могат да се принасят понятия като власт. Нито едно понятие от социален произход не може да се приложи към Бога” (13). А за своята вяра към Христос той пише: „Можеш да вярваш в Бога само ако е Бог Син – изкупител и освободител, Бог на жертвата и любовта. Изкупителните страдания на Сина Божи не са помирение на Бог с човека, а помирение на човека с Бога. Само страдащият Бог помирява творението със страданията” (14). Бердяев вижда двойственото отношение към човека в християнството. От една страна човекът е принизено и греховно същество, неспособно да се извиси със собствените си сили, неговата свобода е отслабена и изопачена. Но от друга страна, човекът е образ и е призван за подобие на Бога, той е връх на творението и е призван да царства.

Според Бердяев истинската антропология може да бъде обоснована само с откровението на Христос „В Христос Богът става лице и човекът става лице… Тайната на Христос е тайната на Абсолютния Човек, Бого-Човека” (15). Христос възстановява изгубеното родословие на човека, неговия божествен произход и божествено предназначение. Падналият човек, превърнал се в природно същество, притиснат от нуждата, е безсилен да се освободи от плена на робството и да се върне към своите божествени корени. Това е по силите само на Абсолютния Божествен човек, чрез който всеки е причастен на божествената природа. „Чрез Христос човек става причастен на природата на Светата Троица, защото втората ипостас на Светата Троица е абсолютния човек” (16), пише Бердяев. В този ред на мисли можем да се заключи, че Христологията е истинската Антропология.

Бердяев не остава сляп и за другата страна на християнския морал. Той вижда и другото християнство – християнство, обърнато към света като религия на послушанието, а не религия на свободата и любовта; християнство, което насажда в света морала на послушанието и морала на благоустройството. Бердяев критикува светите отци на църквата, за това, че в традиционното им съзнание отрицателните добродетели – смирение, въздържание, отричане – са засенчили положителните добродетели – мъжеството, благородството и честта. Според него съсловието на духовниците е най-битовото съсловие, най-приспособеното и най-уреденото от всички съсловия. За християнския морал той пише: „Християнският морал в името на послушанието пред тежестта на света, оправдава света, такъв, какъвто е, света лежащ в зло” (17). Един такъв морал е пропит от патоса на малките и скромни положения, той се страхува от големите, героичните, окрилени постъпки. Такъв морал е чужд на духа на Прометей. Той е буржоазен морал. Според него „Не може да се живее в света и да се твори нов живот с един морал на послушание, с един морал за борба срещу собствените грехове. Който живее във вечен ужас от собствените грехове, той е безсилен да направи нещо в света” (18).

Бердяев учи, че всеки човек трябва да мине през изкуплението на греха, което е свързано с послушанието, смирението и с жертва на гордостта, че чрез смирението се извършва освобождаването от собственото зло и мерзост. Извършилият лошо и низко дело не е загинал, той се пречиства чрез тайнството на покаянието и се ражда за нов живот. Но „Великите моменти на смирението и послушанието лесно се превръщат в робство, лицемерие и духовна смърт, ако бъдат признати за единствени водачи на живота… Духовната работа на смирението и послушанието е само момент от пътя, целта е в творчеството на новия живот” (19).

Основен постулат на Бердяев е, че „Традиционният християнски морал прекалено много е бил изграждан върху страха и грижата за спасение на душата. Творческият морал трябва да бъде изграден върху мъжествеността и грижата за творчески възход” (20). Интересен е и възгледът на Бердяев за външната и вътрешната Христова Църква; църквата на Петър и църквата на Иоан. Църквата в своята световно-историческа дейност и неизбежно приспособяване към средното човешко ниво е била предимно църква на Петър, от когото идва приемствеността на свещеничеството. Но любимият ученик на Христос е бил Иоан, от когото идва мистичната традиция. Светците и мистиците са били живи носители на Иоановата традиция: „Петровата църква е била църква на послушанието и приспособяването, а не на творчеството. Религиозното творчество може да излезе само от Иоановата традиция” (21).

Въпросът за религиозния смисъл на творчеството е въпрос на нашата епоха, той е краен въпрос. Религиозния проблем за творчеството е проблем за пътя на нов религиозен опит, за създаването на ново битие. Христос се е явил на света преди да се е изпълнил докрай закона. И творчеството започва преди да е свършило изкуплението. Само в откровението на творчеството окончателно ще бъде осмислено и осъществено откровението на закона и изкуплението, защото Христос, Логосът на света е един и вечен. Ако изкуплението е обърнато към едната страна на Христос, към Сина Божи, страдащ и жертвен, тогава творчеството трябва да бъде обърнато към другата страна на Христос, към Сина Божи, прославен и могъщ. Ето защо „Третото творческо откровение в Духа няма да има свещено писание, няма да бъде глас свише: то ще се извърши в човека и човечеството, това е антропологично откровение, разкриване на христологията на човека” (22).

„Творчество” и „Свобода” са основни категории в учението на Бердяев. В автобиографичната си книга „Самопознанието”, той пише: „Своеобразието на моя философски тип е в това, че в основата на философията положих не битието, а свободата” (23). Той вижда смисъла на грехопадението в това, че всичко в човешкия живот трябва да премине през свободата, през изпитанието й, през отхвърлянето на съблазните й. „Този свят”, светът на природната необходимост е паднал от падението на човека и човек трябва да се отрече от съблазните на „този свят”, да преодолее „света”, за да си възвърне царственото положение в света” (24). Необходимостта е паднала свобода, свобода на враждата и разпадането, свобода на хаоса и анархията. Принудителната необходимост винаги е обратната  страна на хаоса и анархията. За Бердяев „Действителната свобода е израз на космическото (противоположно на хаотичното) състояние на вселената, на нейната йерархична хармония, вътрешна свързаност на всичките й части” (25). Той вижда във индивидуализма не свобода, а криза на свободата, тъй като „Индивидуализмът е трагедия на празната свобода . Индивидуализмът не казва – „искам това” (съдържание), той казва – „искам това, което искам” (пустота)” (26). Свободният волеви акт трябва да има съдържание, предмет, цел – той не може да бъде празен, безпредметен, безцелен. Ето защо „Освобождението на робите в обществото още не означава освобождаване от вътрешно робство. Човек може да стане роб вътрешно” (27). По този начин Бердяев достига до гениалния извод, че истинската свобода се проявява не когато човек е принуден да избира, а когато вече е направил своя избор. „Освобождението идва, когато изборът е направен и когато вървя по творчески път” (28). Свободата е преди всичко свобода на личността. За да се бори един човек за свободата е необходимо той да я носи в себе си, вътрешно да не е роб. Винаги дебне опасността в името на свободата да започнат да отричат свободата. С цел да ни предпази от тази опасност Бердяев ни сочи и критерии за свобода: „Има само едно мерило, с което може да се измери свободата – това е веротърпимостта” (29). Той стига до извода, че „Всяка групираща се маса е враждебна на свободата. Свободата на човека е свързана със свободата на света и човек може да се освободи само, ако света се освободи” (30). Това би било възможно, ако се раздвижи и освободи световната необходимост, за да достигне човекът до висшия свободен живот. Свободата е положителна творческа мощ с нищо не обоснована и с нищо не обуславяна. Свободата има мощ да твори от нищо, мощта на духа твори не от природата, а от себе си. Затова творчеството е неделимо от свободата. Само свободният твори. „Творчеството е тайната на свободата” (31).

Човешкият дух е в плен на „света”, на необходимостта. Пътят към духовно освобождение от „света” и от плена на необходимостта е движение. Не движение на ляво или надясно по плоскостта на „света”, а движение нагоре или навътре – движение в духа, а не в света. Изначалният грях е робство, несвобода на духа, подчинение на необходимостта, безсилие да се самоопредели като свободен творец: „Пътят на освобождението от „света” за творчество на нов живот е и пътят на освобождаване от греха” (32). Бердяев поставя въпроса не за оправдание на творчеството, а за оправдание чрез творчество. Според него ”Творчество няма нужда да се оправдава, то оправдава човека, то е антроподицея. Това е темата за отношението на човека към Бога, за човешкия отговор на божественото” (33). Творческият акт винаги е освобождаване и преодоляване. Творчеството е не създаването на продукти на културата, а извисяването на цялото човешко същество към друг, по-висш живот, към ново битие. Творчеството е противоположно на егоцентризма, то е забравяне на самия себе си. На творчеството е присъща жертвеността. Но тази жертвеност не е гибел и ужас. Творческата жертвеност е активна, а не пасивна; динамична а не статична.

Проблемът за творчеството е неразривно свързан с проблема за свободата. Творчество е възможно само при допускане, че съществува свобода, която не е детерминирана от битието и не произтича от него: ”Творчеството е творение от нищо, т.е. от свободата” (34). Творческият акт на човека има нужда от материя, но той не може да се определи изцяло от материята на света, в него има нещо ново, недетерминирано външно от света. Това е елементът на свободата, без който не би могъл да съществува творческия акт. В това е тайната на творчеството. Творчеството е преобразяване на света, край на този свят, то създава нов свят. Творческият акт е есхатологичен, той е обърнат към края на земята.

Творчеството е потапяне в особен нов свят – свят освободен от тежестта и от властта на всекидневието. Творческият акт протича извън времето. Във времето са само продуктите на  творчество.  Поради естеството си творчество е проблем, защото “Не е възможно да има творческа мисъл, ако няма сфера на проблематичното, ако няма мъчителни усилия да се разрешат новите въпроси, ако няма търсене на истината,… ако няма душевни борби” (35). Затова творецът е самотен, и творчеството няма колективно-общ характер, а е от индивидуално-личен характер, както и свободна може да бъде само личността: “Ние се намираме пред проблема за християнско битие, а не за християнска култура, пред проблема за претворяване на културата в битие, “науките и изкуствата “ в нов живот, в ново небе и нова земя” (36).

И така, от направеното изложение би могло да се заключи, че общозадължителният морал на закона е бил само разобличаване на злото и греха. Традиционният християнски морал прекалено много е бил изграждан върху страха и грижата за спасение на душата. Но творческият морал излиза от закона и трябва да бъде изграден върху мъжествеността и грижата за творчески възход – морал на “Осмия ден”.

Очевидно Бердяев е бил завършен аристократ, както по род, така и по дух. Произведенията му са пропити с гениалност и аристократизъм. Затова при него основни категории са “Свобода” и “Творчество”. Аз изцяло споделям неговите възгледи за трета, нова епоха в етиката (след епохата на Закона и Изкуплението) – епохата на Творчеството. Бердяев разглежда свободата и творчеството като цели, но не обръща особено внимание върху средствата за постигане на тези цели (той като философ дава описание на проблема, но не и конкретна методика за неговото разрешаване). Съвременният човек знае “какво”, но не знае “как”; той знае, че трябва да бъде свободна и творческа личност, но не знае как да постигне това. Затова според мен акцентът би трябвало да бъде поставен върху процеса – върху начина, а не върху самата цел. Целта трябва да бъде придобивка от истински изживян процес. Истинският процес е свързан с преоткриване на истинските ценности и разкриване на Божествения смисъл на богочовека свързан с неповторимата му индивидуална съдба и път в живота.

Христос казва: “Аз съм Истината и Пътя и Живота” В духа на изследването би могло да се каже, че Христос е пътя, водещ към истината за живота. И ако зададем въпроса: “Какво значи истината за живота?”, то отговорът би трябвало да бъде: “Какво друго, ако не индивидуалния смисъл и предназначение на личността, който трябва да открие и осъществи в настоящия си живот”. Тук бързам да направя предварително разграничение между понятията смисъл и цел, каквото не открих в творчеството на Бердяев. Целта е статична, тя се разкрива като движение по хоризонталата (в смисъла на Бердяев). Целта е свързана със света на обектите и води до обсебеност и заслепение. За целта средствата нямат значение “Целта оправдава средствата”. Докато за смисъла средствата са важни, средствата са по-важни даже и от самия смисъл. Смисълът е Динамична ценност, която се движи по вертикала, тя навлиза в дълбочина и извисява личността. Ето защо условието съвременният човек да се реализира като свободна и творческа личност е надрастването на статичните модели наложени му от общество, семейство, възпитание, образование… и разкриването на собственото индивидуално динамично качество. Такъв модел ни е даден от Христос, чрез притчата за талантите. Всеки човек има таланти и трябва свободно да ги оползотвори. Бих добавил, че днес има много хора, които толкова дълбоко са заровили своите таланти, че дори не предполагат за тяхното съществуване. Това са предимно хора,, които се оставят на течението на живота и стигат до състоянието на Ибсеновия герой капитан Алвинг. За него Ибсен пише, че е бил заставен да се погребе жив, че “чезне без никаква цел в живота, а само с една служба. Никаква задача, в която да вложи цялата си душа, а само занимания. Ни един другар, способен да почувства какво е жизнерадост, а само безделници и сътрапезници…” (37).

Според мен разкриването и осъществяването на индивидуалния смисъл на личността и придържането към него е пътят, водещ към разкриване на свободата като положителна творческа мощ, а не отрицателен произвол. Защото “Отрицателната свобода е безсъдържателна, празна свобода. Да искаш свобода заради самата свобода, свобода без цел и съдържание означава да искаш пустота, да се наклониш към небитието. Свободата при грехопадението е била такава, отрицателна, формална свобода, пустота, небитие, свобода заради самата свобода, т.е. свобода “от”, а не свобода “за.” (38).

Осмислената свобода от своя страна е основна предпоставка за навлизане в Третата епоха на нравствеността и етиката; епохата на “Осмия ден”, епохата на творчеството. Но понятието смисъл е много общо и за целите на изследването се нуждае от определяне и изясняване. Тук ще предложа едно определение за смисъл, което нито е академично, нито е мое, но е изцяло в духа на изследването: Смисълът на живота е в това, да се открива непрестанно Душевното и Духовното, за да усъвършенства човек Сетивата си, чрез които да Разкрива Красотата, която е Безпределна и която, както казва Достоевски, ще Спаси Света. Търсенето на Смисъла и Красотата е Безкраен Динамичен Процес, чрез който човек се Развива и става Богоподобен. Затова Истинската Любов означава да си развил Душевната и Духовна Сетивност, чрез която да се Разпознава и Обича Богоподобното в Човека. Но човек може да го разпознае в другия Човек, ако първо го е Разпознал в Себе си. Затова трябва да сме Благодарни на Духовните Учители на Човечеството, които чрез своето Творчество ни провокират и помагат да открием Богоподобното в нас. То е Красивото, което трябва да Обикнем”.

Според мен условието за живот в Третата епоха на Творчеството не е Свободата, както е при Бердяев, въпреки че споделям и се придържам към неговите възгледи, а Смисълът. Свободата е резултата, докато борбата за Смисъл както и разкриването, реализирането и придържането към заложения индивидуален смисъл в живота на личността е Процеса – Динамичното качество. Затова да се говори и пише, че средностатистическият човек е положително-свободна и ценностно-творяща личност, разкрила Смилъла и Красотата в живота, е проява на инфантилизъм или болен оптимизъм. Напротив, съвременният човек е самотен и страдащ; той е разединен и разкъсван от противоречия. Съвременният човек тъгува по изгубената си цялостност. Той е болен, защото „не прави онова, което иска, не живее така, както иска, защото несъзнаваното влечение у него е потиснато от социалното съзнание… Болестта се дължи на погрешно действие на съзнанието над Несъзнаваното“ (39). За да се проследи и опише процеса на реализирането на положителната свобода на личността, трябва да се проследят и опишат етапите и психическите състояния, през които човек преминава (докато достигне състоянието на положителната свобода), като се започне от настоящото болно състояние на съвременния човек, което се дължи на неговата дисоциация, премине се през фетишизма и самотата, тъгата и страданието му и се стигне до неговата борба за смисъла на живота, за да достигне до завършителния етап: Абсолютният Човек, Богочовека, Истинската Творческа Личност.

Съвременният човек е разединен, това е неговата болест. Тази болест е художествено описана от Достоевски и Р. Стивънсън и научно обяснена от Фройд, Юнг и Бердяев.

Използвана литература:

1. Бердяев, Н. Предназначението на човека, С. 1994.
2. Бердяев, Н. Самопознанието, С. 1993.
3. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството, С. 1994.
4. Бердяев, Н. Царството на Духа и царството на Кесаря, С. 2002.
5. Ибсен, Х. Призраци, С. 1981.
6. Пърсиг, Р. М. Лайла, С. 1993.

Бележки към текста:

1. Пърсиг, Р. М. Лайла, С. 1993, с. 91-92.

2. Пак там, с. 93-94.

3. Пак там, с. 94.

4. Пак там, с. 94-95.

5. Пак там, с. 95.

6. Пак там, с. 96.

7. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството, С. 1994, с. 139.

8. Пак там, с. 141.

9. Пак там, с. 291-292.

10.  Пак там, с. 250.

11.  Пак там, с. 139.

12.  Пак там, с. 139.

13.  Бердяев, Н. Самопознанието, С. 1993, с. 189.

14.  Пак там, с. 189-190.

15.  Бердяев, Н. Смисълът на… с. 91.

16.  Пак там, с.93.

17.  Пак там, с.237.

18.  Пак там, с. 239.

19.  Пак там, с. 239.

20.  Пак там, с. 245-246.

21.  Пак там, с. 274.

22.  Пак там, с. 114.

23.  Бердяев, Н. Самопознанието… с. 57.

24.  Пак там, с. 85.

25.  Бердяев, Н. Смисълът на… с. 151.

26.  Пак там, с. 154.

27.  Бердяев, Н. Царството на Духа и царството на Кесаря, С. 2002, с. 85.

28.  Бердяев, Н. Самопознанието… с. 64.

29.  Бердяев, Н. Царството на… с. 91.

30.  Пак там, с. 92.

31.  Бердяев, Н. Смисълът на… с. 146.

32.  Пак там, с. 35.

33.  Самопознанието… с. 232.

34.  Пак там, с. 231.

35.  Пак там, с. 238.

36.  Бердяев, Н. Смисълът на … с. 130- 131.

37.  Ибсен, Х. Призраци, С. 1981, с. 382-383.

38.  Бердяев, Н. Смисълът на … с. 148.

39.  Бердяев, Н. Предназначението на човека, С. 1994, с. 118-119.