Гореща телефонна линия за родители? Защо не?

Автор: Огнян Узунов, фондация „Толерантност“

Докато работих на Гореща линия за деца, преживели насилие, се сблъсквах с какви ли не истории, но това което ме възмути тогава беше личната култура на българския тийнейджър. Няма смисъл да споменавам това, че за какви ли не глупости звъняха. То не бяха купони, от където да ме поздравяват, то не беше от скука, не бяха шеги, то не бяха позвънявания от класна стая по време на час и каквото ли не. Както вече казах, тук няма да се спирам на този аспект на проблема. Служителите от телефон 112, 150, 160 постоянно отправят апел към по-отговорно отношение и ползване на този телефон, да не се правият шеги, а още по-малко, да не подават фалшиви сигнали.
През цялото време докато работех там, се чудех защо го правят. Толкова ли е трудно за българина да разбере, че това са телефонни разговори, които плащаме всички ние, че така заемат линията и ако в същия момент някое дете, което наистина има нужда, няма да може да се свърже със съответния консултант. При всеки подобен сигнал се обяснява каква е функцията на телефона и защо е безплатен, но уви, не можем да се похвалим с особен резултат. При подобни позвънявания основното, което се питах беше – дали родителите занаят за тези „игри“ на децата си или – не? Дали одобряват подобно поведение или – не? Или най-вероятно им е все едно?!
Разбира се, имаше съществени обаждания, в противен случай не биха съществували подобни телефонни линии. Няма да забравя един случай, когато дете не искаше да тревожи родителите си с това, че в „новото училище“, в класа не само момчетата, но и момичетата му се подиграваха за това, че си учел уроците и си пишел домашните. Това дете явно не беше някой „зубрач“, а само по-съзнателно от другите си съученици. То явно беше и по-чувствително дете защото разбираше, че ако каже на родителите си ще ги притесни, а не желаеше това. Налагаше му се да се сблъска с това, че проблемът е по-голям от него. Искаше му се да се справи сам, но не знаеше как.
Това дете беше един от случаите, за които се радвам, че бях на смяна. Тогава поисках от детето да ми даде на телефона някой от родителите си. Не се бях излъгал в предположенията си – „Крушата не пада по-далече от дървото“ – родителите също се оказаха интелигентни хора. Опитаха се да разберат какво се случва с детето им и ми зададоха възможно най-резонния въпрос: „Какво бихте ни посъветвали да направим в тази ситуация?“ Това вече е предпоставка за разумното разрешаване на проблема. След няколко консултации с родителите, класния ръководител, педагогическия съветник и директора на училището вече имаше яснота какво и защо се случва. Съвместно обсъдихме какви действия и ангажименти ще поемат съответните специалисти и отговорници в училището и какво да направят родителите, за да имат яснота по проблема и в крайна сметка да се подобрят техните взаимоотношения с детето. Именно този и подобни на този казуси ме накараха да си задам въпроса: Защо да няма гореща телефонна линия за родители?
Една сутрин на горещата телефонна линия се обади притеснена майка, която сподели, че дъщеря й е обиждана и малтретирана от момичетата в класа, а преподавателите се правели, че не забелязват. Тя за първи път се изправяше пред подобен проблем. Не знаеше дали дъщеря й е виновна и е провокирала съученичките си и дали преподавателите наистина не забелязват или…? Но, така или иначе, момичето отказваше занапред да ходи на училище (това беше конкретният повод да ни потърси). Майката не знаеше как да реагира, с кого да разговаря, на кого да се оплаче. Не беше наясно и кой орган да сезира, ако преподавателите знаят, защото: „гарван – гарвану око не вади“. Сподели притесненията си да отиде в училището, защото не знае как това ще се отрази на детето й в бъдеще, т.е. опитвайки се да помогне, да не й навреди. От друга страна си казваше, че в училището ще й кажат как всичко ще се оправи и т. н. Не знаеше към кого да се обърне за съвет, а от друга страна се притесняваше. Жената явно не знаеше какво да направи. Разбира се, имаше консултации с различни специалисти и отдели и казусът имаше положително развитие, поради навременната намеса на майката.
Тези две истории са свързани със загрижени за децата си родители, които подобно на много други, никой не ги е учил какво могат да предприемат при подобни ситуации. Обаче, майката от втората история беше от онези хора, които се притесняваха да потърсят помощ, защото никой не ги е учил на това – нали трябвало сами да могат да се справят. Още повече: какво ще си помислят хората? „Какъв родител си ти, като бият детето ти в училище?“
Ето заради подобни случаи и отговорни, но не знаещи родители, според мен е нужна гореща телефонна линия за родители. Защото, питам аз, кой помага на родителите да се справят със синдрома на „проваления родител“. Този родител, когото един ден го вика класният ръководител на детето му, за да му съобщи, че от месеци детето му не посещава училище, или че ако не си оправи незабавно успеха, няма да може да премине в по-горен клас. Да не говорим за по-сериозни неща. В такива моменти родителят е буквално полят с кофа студена вода или ударен с мокър парцал. Първата мисъл, която му минава през ума е: „Моето дете не е такова“; „Какво се случва? Нима се провалих?“ Кой, питам аз, в подобен момент ще застане зад родителя? Защо нямаме училище по родителстване?
Именно липсата на училища по родителстване и подобни на предадените истории ме накараха да се замисля над това че след като няма училище за родителстване, а и самите родители надали ще посещават такова, защо да няма телефонно консултиране за родители, изпаднали в безизходица? Било по отношение на поведението на децата си, било по отношение на своите права и задължения в даден случай, било по отношение на съществуващата нормативна уредба? И в крайна сметка дали телефонното консултиране на родители няма да бъде поне толкова полезно, колкото телефонното консултиране на деца? А защо не подобна телефонна линия да се окаже дори по-полезна за детето, от съществуващите телефонни линии за деца?

Линк към оригиналната статия в. Новинар