Болестта на съвременния човек

Публикувано в:
НАУЧЕН АЛМАНАХ
На Варненския свободен университет
„Черноризец Храбър“

Серия
„ОБЩЕСТВО И ЛИЧНОСТ“
Книжка 11, 2005.

Автор: Огнян Узунов, Фондация “Толерантност”

Безспорен факт е, че съвременният човек е болен. Той е болен, защото несъзнаваното влечение у него е потиснато от социалното съзнание. Първият открехнал вратата към несъзнаваното е австрийския психолог Зигмунд Фройд и затова съм длъжен да разгледам първо неговата визия относно въпроса за дисоциацията, който е свързана с конфликтите, симптомообразуването и неврозата. Според Фройд хората се разболяват от невроза, когато им е отнета възможността да задоволяват своето либидо, или, те се разболяват поради: „принудителния отказ” … и симптомите заместват отказаното им удовлетворяване” (1). Заменателен литературен пример за това състояние е Мистерията на д-р Джекил и м-р Хайд от шотланския пистел Р. Л. Стивънсън. В историята „разцеплението” на Джекил приема формата на физическа промяна вместо (както е в реалноста) на вътрешна психична промяна.

В предсмъртното си писмо д-р Джекил пише: „Най-големият ми недостатък бе моето буйно и весело настроение – нещо, което би направило мнозина щастливи. Но това състояние съвсем не съвпадаше с властното ми желание да вървя с гордо вдигната глава и да се ползвам с репутацията на солиден човек в обществото. Ето защо започнах да прикривам доброто си настроение и желанието си за удоволствия” (2). Този и подобните на него конфликти не остават незабелязани за Фройд и той ги обяснява с факта, че при невротично болните лица „винаги се откриват признаци на сблъсък между желания или.. психичен конфликт. Част от личността отстоява определени желания, а другата част се противопоставя на това и ги отклонява. Няма неврози без конфликт” (3).
Според Фройд конфликтът между желанията се регулира от двата основни принципа в неговото учение му за психичния живот на човека – принципа на удоволствието и принципа на реалността: „… цялата душевна дейност е насочена към постигането на удовлетворение и отбягване на неудоволствието… Удоволствието по някакъв начин е свързано с намаляването, понижаването на въздействащите върху душевния апарат дразнители, а неудоволствието с тяхното увеличаване” (4). Но под влиянието на необходимостта човек разбира, че трябва да се откаже от непосредственото удовлетворяване на желанията и да отложи получаването на удоволствие, да приживее малко неудоволствия и дори да се откаже от определени източници на наслада. „Възпитаният по такъв начин Аз е станал „разумен”, той не позволява повече на принципа на удоволствието да го владее напълно, а следва принципа на реалността, който също иска да получи удоволствие… благодарение на съобразяването с реалността” (5). Стивънсън чрез своя герой д-р Джекил също подобно на Фройд заключава, че човекът всъщност не е едно цяло, в него съжителствуват две същости, както и, че „Истинско проклятие за човечеството е, че тези две несъвместими същности са така здраво вплетени – до последното дихание на човека те, напълно противоположни една на друга, ще продължават да се борят в него” (6).

Изключителното в този роман е, че от две отделни психични същностти, д-р Джекил създава две отделни и самостоятелни външности „… аз вече имах два характера, а също така и две външности, но едната бе изцяло доминирана от злото, а другата бе всъщност предишният Хенри Джекил – противоречива личност, която вече бих се страхувал да променям или подобрявам” (7). Д-р Джекил трябва да избира между двете си същности, които имат обща памет, но останалите им качества са неравномерно разпределени между тях. „Джекил (който беше по-сложно устроен) кога с разяждащи предчувствия, кога с ненаситно увлечение обмисляше и участваше в приключенията на Хайд. Но Хайд се отнасяше с голямо безразличие към Джекил или си спомняше за него единствено когато го грозеше опасност, досущ както горският разбойник се сеща за пещерата само когато трябва да се скрие в нея от преследвачите си. Джекил изпитваше бащинска загриженост, дори и нещо повече, Хайд пък бе безмерно нехаен” (8). Авторът, също така придава на характера на Хайд съответстваща на него външност: „нещо не беше наред във външността му. Нещо неприятно, което веднага предизвиква отвращение. Никога не съм срещал толкова противен човек” (9); „… лице на човек лишено от всякакво състрадание и жал; лице, което само с появата си бе предизвикало дълбока омраза” (10) и „Мистър Хайд беше блед и дребен като джудже. Създаваше впечатление с деформирана физика, без да може да се определи какъв е недъгът й; имаше една неприятна усмивка и в държанието му се долавяше злодейска смесица от плахост и нахалство освен това говореше с дрезгав глас, шепнешком, някак сподавено” (11).
Стивънсън дава по-скромни описания на вида на Хенри Джекил от тези на Едуард Хайд. Хенри Джекил се занимава с „… научни изследвания, който бяха насочени изцяло към мистичното и трансценденталното” (12). Той описва себе си като човек роден под щастлива звезда, но поради противоречивия си характер е бил изпълнен с чувство за вина: „Не задълбочаването на недостатаците ми, а мъчителната същност на моите стремления ме изградиха като личност и ме лиши в значително по-голяма степен, отколкото повечето хора от разбирането за добро и зло, което разделя разделя и обединява двойствената човешка природа… Макар, че бях истински двуличник, аз съвсем не бях лицемер и двете мои същности се разкриваха с една сила. И в същото време нито една от тях не можеше да вземе връх – аз бях този, който лежеше объркан и потънал в срам, и този, който работеше упорито през деня за увеличаване на познанията си или за облекчаването на мъката и страданието” (13). След отвратителното убийство, извършено от Хайд, Хенри Джекил вече „… много по-често се затваряше в своя кабинет над лабораторията и дари понякога спеше там. Постоянно е в лошо настроение, той бе станал мълчалив, не четеше и като чели нещо непрестанно го глождеше отвътре” (14). Затова и неговият приятел, адвокат, стига до извода, че „Хенри Джекил е заболял от една от онези болести, които едновременно измъчват и променят личността на страдащия” (15).

Хенри Джекил, описвайки и сравнявайки своите две същости и външности заключава, че досегашния му живот е бил „отдаден на труд, целомъдрие и самоконтрол, тази лоша страна е била рядко използвана и следователно по-запазена. Вероятно затова… Едуард Хайд бе значително по-дребен, по-слаб и по-млад от Хенри Джекил. Но както доброто блестеше във външния облик на единия, така злото бе ясно и точно изписано върху лицето на другия… не изпитвах отвръщение към него, даже сърдечно го приветствах. Защото той също бе част от самия мен… притежаваше по-голяма жизненост, беше по-изразителен, отколкото несъвършената и раздвоена личност, която до този момент бях свикнал да наричам моя… Едуард Хайд единствен от себеподобните си, бе въплъщение на чистото зло” (16).

Д-р Джекил през глава се потапя в удоволствията, които му се предоставят чрез Едуард Хайд, въпреки непристойността и жестокостта на неговото поведение. Но съвсем скоро Хайд ги превъръща в чудовищни развлечения. Джекил предсмъртно пише: „Когато се връщах от тези скитания, често пъти се изумявах от своята порочност и поквара. Тази част от моята същност, която отделях и на която давах възможност да добие свой облик и да се забавлява, се оказа изключително долна и подла, склонна към ужасни злодейства, изпитваше животинско удволствие, когато причиняваше страдание на околните и в същото време беше безмилостна, направо нечовешка. Хенри Джекил понякога оставаше потресен от деянията на Едуард Хайд… Джекил не беше станал по-лош…, той дори се опитваше бързо, там където беше възможно да се поправи злото, извършено от Хайд. И с това приспиваше своята съвест” (17). Всичко това продължава до степен, в която Хенри Джекил да се отрече от своята половина: „Казвам той – не бих могъл да кажа аз. В това адско създание нямаше нищо човешко, той бе изтъкан от страх и омраза” (18).

Но м-р Хайд се оказва по-силен и си извоюва свобода над Джекил „Силите на Хаид вземаха връх над него… Силите на Хайд изглежда нарастваха с отслабването на Джекил” и те се намразват взаимно. За Джекил тази омраза е нещо като жизнен инстинкт: „Той вече виждаше пълното израждане на това същество, … той мислеше за Хайд, за неговата жизнена енергия, не само като за нещо сатанинско, но и нещо нереално, нематериално, … което бе мъртво и нямаше никаква форма, което се мъчеше да изтласка живото. И това кошмарно зло бе втъкано плътно в него, заложено в плътта му, там той го чуваше да мърмори, усещаше го да напира да се пръкне на бял свят” (19). Докато омразата на Хайд към Джекил е от друг вид: „той ненавиждаше принудата, мразеше унижението, в което бе изпаднал Джекил, ненавиждаше отвращението, с което се отнасяше той към него… И наистина, ако не беше този панически негов страх от смъртта, той сигурно отдавна би унищожил себе си, за да може да унищожи и мен (Джекил) по този начин. Но жаждата му за живот бе несравнима” (20). В крайна сметка това разединяване и дисоциация на Хенри Джекил, тази му борба, страх и омраза между двете същности го довежда до състоянието: „постепено губя властта си върху моята първоначална и по-добра същност и все повече се приобщавам към моя втори и по-лош облик” (21). Страхът, който изпитва Джекил от властта на Хайд върху себе си, и ужасът завинаги да остане негово превъплащение, довеждат м-р Джекил до психично състояние, което той описва по следния начин: „… поради напрежението от тази постоянно преследваща ме обреченост и поради непрекъснатото безсъние, на което сам се подлагах… видът ми много се промени, просто не приличах на себе си. Бях напълно изощен и съсипан от треската, … а съзнанието ми беше в плен на натрапчивия ужас за моето друго аз” (22).
Дисоциацията на личността на Хенри Джекил е причината за моралното му падение и трагичния му край, а те от своя страна са следствие от неговата идентификация с (така наречения от Фройд) принципа на удоволствието, въплътен в собствения му убиец – Едуард Хайд. Според Фройд „преходът от принципа на удоволствието към принципа на реалността представлява един от най-важните успехи в развитието на Аза” (23). Докато симптомите на треска и безсъние на Хенри Джекил са следствие от конфликт, който е предизвикан от принудителния отказ, когато „лишеното от удовлетворение либидо е принудено да търси други обекти и пътища за задоволяването си. Необходимо условие за конфликта е това, че другите пътища и обекти предизвикват недоволството на част от личността” (24). И така, „невротичните симптоми са резултат от конфликт, който възниква във връзка с нов начин за задоволяване на либидото. В симптома двете сили, влизащи в конфликт, се срещат отново и, … се помиряват чрез компромиса на симптомообразуването” (25).

И така според Фройд чрез трагедията на Хенри Джекил е описан един неуспешен опит за сублимация и неуспешен преход от принципа на удоволствието към принципа на реалността. Грешката на Фройд е, че свързва принциа на удоволствието изключително с удоволствието получено от сексуалния акт. Но както стана ясно от направеното изложение за Едуард Хайд удоволствието, получено от жестокостта, породена от властта, не би могло да се сравни с никое друго удоволствие. Друга основна грешка на Фройд е, че той вижда най-важния успех за Аза в прехода от принципа на удоволствието към принципа на реалността. Хенри Джекил е бил много добре приспособен към социалната реалност и въпреки, че е бил „разумен” (в смисъла на Фройд), стига до разцепление на съзанието. И вероятно всеки би могъл да посочи поне един случай в живота си, когато добре приспособен социално човек, стига до състояние на дисоциация на личността.

Все пак бих обобщил, че Фройд в много отношения е прав и има изключителен принос за осветляване на тъмните страни на душевността. Но основна негова грешка е, че прекалено много сексуализира, биологизира и социализира проблеми от нраствено-етичен и духовно-религиозен характер.

Според швейцарският психолог К. Г. Юнг дисоциациата и рзцеплението на личността не са следствие от неразрешимо противоречие между принципа на удоволствието и принципа на реалността в човека, а са „противоречие между съзнаваната нагласа и тенденциите на несъзнаваното” (26). За да се проследи процесът на дисоциация и подхода за нейното преодоляване, е нужно предварително да се изяснят някои понятия и смисъла който Юнг влага в тях. Първото такова понятие е „Аз”. Под „Аз” Юнг разбира „онзи комплексен фактор към който се отнася цялото съдържание на съзнанието” (27). Според Юнг „Азът”, от една страна, се основава върху общото поле на съзнанието, а от друга – върху съвкупността от несъзнавани съдържания” (28). От своя страна несъзнаваните съдържания се делят на три групи: „първо, временно подпрагови, т. е. волево възпроизведими (памет); второ, неволево възпроизведими, несъзнавани; и трето, съдържания, които изобщо не могат да бъдат осъзнати. Втората група се разкриват чрез спонтанните нахлувания на подпрагови съдържания в съзнанието. Третата е хипотетична…” (29). Юнг прави ясно разграничение между Аз и личност. „Азът е фактор на съзнанието” докато личността е цялостен феномен и Азът се отнася към цялостната личност като част към цялото. Това, което засяга пряко въпроса за дисоциацията и неврозата на човека е, че „Азът не само не може да промени нещо в цялостната личност, но понякога бива асимилиран и в значителна степен изменен от развиващите се, несъзнавани части на личността” (30).
От гледна точка на съзнанието, както стана ясно, несъзнаваното се дели на три групи съдържания. Но от гледна точка на психологията на личността, Юнг разглежда несъзнаваното като делящо се на две: „Извънсъзнателна психика, съдържанията на която са личностни, и психика, чиито съдържания са неличностни, или колективни” (31). Първата група съдържания са съдържанията на личността и могат да бъдат осъзнати, докато втората група са абсолютни, основани на психиката изобщо. Съдържанията на личното несъзнавано се създават през живота на индивида, а тези на колективното несъзнавано са априорно дадени архетипи. Най-често и най-силно върху Аза влияят архетипите, които Юнг е нарекъл: сянка, анима и анимус. Това са архетипите, които най-често разстройват Аза и го довеждат до дисоциации и неврози. Най-достъпната от тези фигури е сянката, защото нейната природа в значителна степен може да се разкрие чрез съдържанията на личното несъзнавано. „Сянката е морален проблем, предизвикателство към цялата Азова личност, защото никой не може да я осъзнае без значителен морален кураж” (32). И същността на нейното осъзнаване е да се признаят за действително съществуващи тъмните страни на личността, което я прави изключително важна за настоящото изследване. Сянката има емоционална природа, както и известна автономност, поради което тя е натраплива или по-точно обсебваща: д-р Джекил е обсебен от своята сянка – м-р Хайд. Друго понятие свързано със сянката е проекцията. За нея Юнг пише: „Докато някои черти на сянката могат… да се разпознаят като собствени качества на личността, при проекциите както разумът, така и волята се оказват безпомощни, защото причината за емоцията е несъмнено у другия” (33).
Юнг съвсем ясно проследява целия процес на формиране на проекции: „Проекцията се извършва от не от съзнаващия субект, а от несъзнаваното. Затова човек открива проекцията, а не я извършва. Резултат от проекцията е изолиране на субекта от околния свят, като връзката му с него не е действителна, а илюзорна. Проекциите превръщат околния свят в мое собствено, но неразпознато от мен лице. В крайна сметка те водят до едно автоеротично или аутистично състояние, в което човек сънува един свят, който реално си остава непостижим. Произтичащото от това „sentiment d’ incompletnde” (чувство за непълноценност) и още по-лошото усещане за безплодност от своя страна също се обяснява чрез проекция като неблагоприятност на средата и този порочен кръг засилва изолацията” (34).

Колкото повече проекции застават между субекта и неговата среда, толкова по-трудно става за Аза да прозре своите илюзии. Проекциите принадлежат към сферата на сянката, т. е. към негативната страна на личността. Но символите на проекциите сочат не пола на личността както е при сянката, а към противоположния пол – при мъжа към жената и обратно. Тук се сблъскваме с анимуса на жената и анимата на мъжа, два съответстващи си архетипа, чиято автономност и неосъзнатост обясняват упоритостта на техните проекции. Сянката е по-достъпна за осъзнаване, защото представлява преди всичко личното несъзнавано. Докато анимата и анимуса са значително по-далечни за съзнанието и обикновено в редки случаи или никога не се осъзнават.
За целите на настоящото изследване не се налага подробно описание на символите на анимата и анимуса, както процеса на тяхната интеграция в структурите на личността. Ще изтъкна само факта, че интеграцията на сянката, т. е. осъзнаването на личното несъзнавано, е първият етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за анимата и анимуса. Сянката може да се осъзнае единствено чрез отношението й към нещо противостоящо, а анимата и анимусът – само чрез отношението към противоположния пол, защото единствено там техните проекции са действени. „Знанието за анимата поражда у мъжа една триада, единият елемент на която е трансцендентен: мъжкият субект, противостоящият му женски субект и трансцендентната анима. При жената е съответно обратното. Липсващият за завършеност четвърти елемент при мъжа е архетипът на стария мъдрец, а при жената – прамайката. Те формират едно наполовина иманентно, наполовина трансцендентно четериединство, онзи архетип, който съм нарекъл брачна четворка (heiratsquaternio)” (35). Това представлява схемата на цялостната личност, чиито арехетип е Христос.

От описанието на символите на сянката, анимата и анимуса става ясно, че несъзнаваното е природен феномен. То е опасно само когато съзнаваната нагласа към него става безнадеждно фалшива. Процесът на асимилация на несъзнаваните съдържания от личността слага край на дисоциацията на личността; на тревожността и съмнението, които подхранват разцеплението на тези две области на психиката, както и намаляването на психичната й енергия. Бердяев, макар и философ, също отчита този момент на разцепление на личността, за което свидетелстват думите му: „Рефлектиращият и съмняващият се не може да бъде активен в света, не може да бъде войн, той целият е потопен в отслабващото го самораздвоение” (36).

Юнг с право, придава акцент на факта, че най-важното при асимилацията на символите на несъзнаваното (най-често съдържания на съня) е да не се увредят реалните ценности на съзнаващата личност. Тъй като, ако съзнателната личност е увредена, няма кой да осъществи асимилацията. Затова той учи, че „Когато се стигне до асимилация на съдържание, въпросът не е „Това или това”, а „Това и това” (37). Стивънсън чрез тази мистерия описва един опит за асимилация, който е неуспешен именно поради увредеността на съзнаващата личност.
Според Юнг неврозата се определя от доминирането на тайни и от доминирането на задържани емоции. Личната тайна, която е с характер на вина, която откъсва притежателя от връзката с другите хора, но истинският проблем е, когато тайното съдържание не е открито от самите нас. Това е така, защото „Тогава то се отцепва от съзнанието като несъзнаван комплекс, за да води отделно съществуване в несъзнаваното, където не може да бъде коригирано, нито да се свърже със съзнавания дух. Този комплекс е една автономна част на психиката, която… Развива един особен фантастен живот” (38). – М-р Хайд е прекрасен образ на подобна автономна част от психиката на д-р Джекил.

Комплексите от своя страна винаги съдържат конфликт – те са причина или ефект от конфликт. Юнг формулира комплексите като „уязвими пунктове”, които не обичат да си спомнят и още по-малко да им бъде напомняно от други, но които често се връшат в духа без задръжки и по най-нежелан начин. Те винаги съдържат спомени, желания, страхове, задължения, потребности или гледища, с който не можем да се споразумеем, и по тази причина те постоянно се месят в нашия съзнаван живот по един смущаващ и обикновено вреден начин” (39). Очевидно комплекса се появява от сблъсъка между изискване за адаптация и индивидуалната конституционална неспособност да се посрещне предизвикателството.

И така стана ясно, че комплексът е симптом, и „психичното страдание не е точно локализирано и ясно определено явление, а симптом на грешно поведение, прието от цялата личност” (40). Може да се обобщи, че според Юнг „Колкото повече съзнанието бива повлияно от предрасъдъци, грешки, фантазии и инфантилни желания, толкова повече пропастта се разширява до невротична дисоциация и води до един повече или по-малко изкуствен живот, откъснат от здравите инстинкти, природата и истината” (41).

Невротичният болен е човек, който не съзнава проблемите си. Той е по-скоро човек, който никога не притежава нещата, които би искал в настоящето, и за това не може да се радва на миналото. „Неврозата е едно вътрешно разцепление – състояние на война със себе си. Всичко, което подчертава това разцепление, влошава пациента и всичко, което го облекчава има лечебен ефект. Това което кара хората да влизат във война със себе си е интуицията или знанието, че те се състоят от две противоположни една на друга личности” (42). Този конфликт може да е между чувствения и духовния човек, или между Аза и сянката. Това има предвид Гьотевия Фауст когато казва: „Две души, уви, живеят в мене разделено.” Една невроза е дисоциация на личността.
Изцяло в контекста на настоящото изследване са мислите на Юнг, че „Една психоневроза трябва да се разбира като страдание на човешкото същество, което не е открило какво означава животът за него” (43). Както и това, че модерният човек е болен „защото той няма любов, а само сексуалност; няма вяра, защото се страхува да върви в тъмното; няма надежда, защото е разочарован от света и живота; и няма разбиране, защото е пропуснал да прочете смисъла на собствения си живот?… Човешката мисъл не може да създаде никаква система на последната истина, която може да даде на пациента това, от което се нуждае, за да живее: вяра, надежда, любов и прозрение. Тези четири най-висши постижениения на човешкото усилие са дарове на милост, които не могат да се назубрят или научат, да се дават или вземат, да се задържат или спечелят, защото те идват чрез преживяване, което е нещо дадено, и следователно са извън обсега на човешкия каприз. Преживяванията не могат да бъдат направени. Те се случват…”(44). Особено неговите мисли, че „Човек със сигурност се нуждае от общи идеи и убеждения, които да дават смисъл на живота му и да му помогнат да си намери мястото в света. Той може да устои на невероятни трудности, когато е убеден, че има смисъл, и да бъде сразен, когато, като капак на всичките му нещастия, трябва да приеме, че участва в „приказка, разказана от идиот” (45). Както и фактът, че „Смисълът на живота не се обяснява изчерпателно само с бизнеса, нито дълбокият копнеж на човешкото сърце може да получи отклик от някоя банкова сметка” (46).

В заключение бих казал, че ако Фройд намира за висша цел на човешкия живот преминаването от принципа на удоволствието към принципа на реалността, то възгледа на Юнг, че причината за дисоциацията на човека са неговите комплекси, възникнали от неасимилирани части на неговото несъзнавано (сянка, анима и анимус) е много по-цялостен и смислен. Особеното на Юнг в контекста на настоящото изследване е, че той разбира неврозата като страдание на човека, породено от това, че не е открил смисъла на живота си. И това, че прозрението на смисъла на живота е едно от най-висшите постижения на човешкото усилие. Той отива по-нататък, като поставя прозрението за смисъла на живота наред с основните Християнски добродетели: Вяра, Надежда и Любов и най-вече факта, че прозрението за смисъла на живота е дар на милост, т. е. тази добродетел е с Богочовешки характер. Този факт е една от причините да считам, че разкрванието на смисъла на човешкия живот е условието, човек да достигне до положително-свободната и ценностно-творящата личност; до Богочовека. Защото, както казва Бердяев: „зад цялата сложност на човека и всички следи, оставени върху него от световната еволюция, стои изначалния цялостен човек – образ и подобие Божие…”(47).

Бележки:
1. Фройд, З. Неврозите, С. 1993, с. 166.
2. Ствънсън, Р. Л. Мистерията на д-р Джекил и м-р Хайд, С. 1991, с. 66.
3. Фройд, З. Неврозите… с. 171.
4. Пак там, с. 178.
5. Пак там, с. 179.
6. Ствънсън, Р. Л. Мистерията на… с. 68.
7. Пак там, с.71.
8. Пак там, с.76.
9. Пак там, с. 12.
10. Пак там, с. 16.
11. Пак там, с. 19.
12. Пак там, с. 67.
13. Пак там, с. 66-67.
14. Пак там, с. 40.
15. Пак там, с. 48.
16. Пак там, с. 70.
17. Пак там, с. 73.
18. Пак там, с. 82.
19. Пак там, с. 84-85.
20. Пак там, с. 85.
21. Пак там, с. 76.
22. Пак там, с. 84.
23. Фройд, З. Неврозите… с.179.
24. Пак там, с. 171.
25. Пак там, с. 181.
26. Самюелз, А. и др. Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг, Плевен. 1993, с. 54.
27. Юнг, К. Г. ЕОН. Изследване символиката на цялостната личност, Плевен. 1995, с. 9.
28. Пак там, с. 10.
29. Пак там, с. 10-11.
30. Пак там, с. 12.
31. Пак там, с. 13.
32. Пак там, с. 14.
33. Пак там, с. 15.
34. Пак там, с. 15-16.
35. Пак там, с. 30.
36. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството, С. 1994, с. 62.
37. Юнг, К. Г. Съвременният човек в търсене на душата, Плевен. 2002. с. 23.
38. Юнг, К. Г. Съвременният човек…, с.32.
39. Пак там, с. 72.
40. Пак там, с. 170.
41. Юнг, К. Г. Човекът и неговите символи, С. 2002, с. 50.
42. Пак там, с. 208.
43. Юнг, К. Г. Съвременният човек…, с. 198.
44. Пак там, с. 199.
45. Юнг, К. Г. Човекът и…, с. 96.
46. Пак там, с. 114.
47. Бердяев, Н. Смисълът на…, с. 285.

Литература:

1. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството, С. 1994;
2. Самюелз, А. и др. Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг, Плевен. 1993;

3. Ствънсън, Р. Л. Мистерията на д-р Джекил и м-р Хайд, С. 1991;
4. Фройд, З. Неврозите, С. 1993;

5. Юнг, К. Г. ЕОН. Изследване символиката на цялостната личност, Плевен. 1995;
6. Юнг, К. Г. Съвременният човек в търсене на душата, Плевен. 2002;
7. Юнг, К. Г. Човекът и неговите символи, С. 2002.